В черно като полунощ [bg]

Виждаше, че не ги помни, но и че съзнанието му се бори с факта, че действително има нещо, което би трябвало да е запомнил. Той беше пленник на кралицата на феите, напомни си Тифани. Забравата може и да е благословия, но се чудя какви ли ужасии си е представил, когато Низки са му казали, че съм отмъкнала дъщеря им при фигълите. При феите. Как бих могла да разбера какво е почувствал? Тя смекчи глас:

— Имаш някакви смътни спомени за феи, нали? Нищо лошо, надявам се, но нищо достатъчно ясно, сякаш си го прочел в книга или е приказка, която някой ти е разказал, когато си бил малък. Права ли съм?

Той се намръщи към нея, но недомлъвката, която преглътна със стиснати устни, потвърди, че е права.

— Те го наричат последния дар — продължи тя. — Това е част от успокойките. Дава се, когато е най-добре за всички да забравиш онова, което е било твърде ужасно, но наред с другото и онова, което е било твърде прекрасно. Казвам ти това, милорд, защото Роланд още е някъде там. До утре ще забравиш дори че съм ти го казала. Не знам как действа, но явно действа на почти всички.

— Ти си отнела детето от родителите му! Те дойдоха да ми се жалват още щом пристигнах тази сутрин! Всички дойдоха да ми се жалват тази сутрин! Наистина ли уби баща ми? Наистина ли открадна пари от него? Наистина ли се опита да удушиш стария Низки? Наистина ли го нажули с коприва? Наистина ли напълни къщата му с демони? Не мога да повярвам, че зададох този въпрос, но госпожа Низки явно мисли така! Лично аз не зная какво да мисля, особено щом някакви феи може да си играят със спомените ми! Разбираш ли?

Докато Тифани се опитваше да сглоби някакъв членоразделен отговор, той се тръшна на древното кресло зад бюрото и въздъхна.

— Казаха ми, че си висяла над баща ми с ръжен в ръка и си го изнудвала за пари — тъжно промълви той.

— Това не е вярно!

— А щеше ли да ми кажеш, ако беше?

— Не! Защото няма как да „беше“! Никога не бих направила такова нещо! Е, държах ръжен…

— Аха!

— Не смей да ми ахакаш, Роланд! Изобщо не смей! Виж, разбирам, че са ти наговорили разни неща, но те не са верни.

— Но ти току-що призна, че си държала ръжен, не е ли така?

— Просто искаше да му покажа как си чистя ръцете! — Тя съжали за това още в момента, в който го каза. Беше вярно, но какво значение имаше? Не изглеждаше вярно. — Виж, разбирам, че…

— И не си откраднала кесия злато?

— Не съм!

— И не знаеш нищо за кесия злато?

— Не, баща ти ме помоли да взема една от металния сандък. Искаше да…

Роланд я прекъсна.

— Къде е това злато сега? — Гласът му беше равен и безизразен.

— Нямам представа — промълви Тифани. Но когато той понечи да отвори уста, извика: — Не! Ще ме изслушаш, ясно? Седни там и слушай! Грижих се за баща ти почти цели две години. Харесвах го и не бих сторила нищо лошо нито на него, нито на теб. Той умря, когато му дойде времето. Когато дойде този момент, никой не може да направи нищо.