Деца от кръв и кости [bg]

Потъвам сред топлото барабанене, което пулсира отвътре. Бавно се появява облакът от съзнанието на мага. Прозирен и син като останалите, той се извива над главата му. Когато го докосвам с ръка, първо ме удря същността на мъртвия — някакъв мирис. Обикновен. Като изгоряло дърво или въглища.

Устните ми се свиват, докато потъвам в съзнанието му, протягайки се към него, вместо да избягам. В ума ми започва да потрепва един-единствен спомен. Спокоен ден, в който храмът е бил изпълнен с живот. Той тича по окосената трева, хванал за ръка малко момче.

Колкото повече оставям магията си свободна, толкова по-силно става потрепването. Полъх от чист планински въздух изпълва ноздрите ми. В ушите ми зазвучава далечна песен. Всеки детайл става богат и ярък. Сякаш спомените, останали в съзнанието му, са мои собствени.

С времето започват да се появяват нови неща. Душа. Име. Нещо простичко…

Лекан…

По скалата отеква металното трополене на ботуши.

Небеса! Потрепервам и потискам магията си.

Мирисът на дърво и въглища изчезва в миг. Вместо нея отново се появява острата болка в корема ми.

Притискам основата на носа си и главата ми се върти от бързото превключване. След миг Каея се появява от гъстите храсти.

Пропитата й от пот коса е полепнала по кафявата й кожа, сега опръскана с кръвта на Лекан. Докато се приближава, аз вдигам ръка да се уверя, че шлемът все още покрива главата ми. Разминах се на косъм…

— Няма път към другата страна. Проверих на цял километър. Без моста няма как да преминем от тази планина до другата.

Естествено. От малкото, което видях от Лекан, можех да се досетя. Той беше умен. Насочи ги по път, по който можеха да избягат.

— Казах му да не го прави… — Каея сваля черния си нагръдник. — Знаех, че няма да се получи. — Затваря очи. — Ще обвини мен за връщането им. Никога вече няма да ме погледне както преди.

Познавах погледа, за който говореше — сякаш тя е слънцето, а той е небето. Това е погледът, който баща ми пази за нея. Погледът, с който я гледа, когато мисли, че са сами.

Навеждам се назад и започвам да чопля нещо по ботуша си, без да знам какво да кажа. Каея никога не е губила самообладание пред мен. Преди днешния ден мислех, че изобщо не губи самообладание.

В нейното отчаяние виждам своето. Своето отстъпление, своето поражение. Но не такъв трябва да бъда. Аз трябва да съм по-силен крал.

— Престани да хленчиш — сопвам се троснато.

Все още не сме загубили войната. Магията има ново лице.

Това означава, че просто трябва да нападна по нов начин.

— На запад от Сокото има стражеви пост — говоря бавно и обмислям. Намери я. Намери свитъка. — Може да изпратим твоя ястреб при тях с вести за разрушения мост. Ако ни пратят един легион работници, ще успеем да построим нов мост.

— Страхотно! — Каея скрива лице в ръцете си. — Нека улесним ларвите да дойдат и да ни убият, когато си възвърнат магическата сила.