Драконите на сломеното слънце [bg]

Внезапната експлозия разтърси земята около Санкшън и разби тишината на парчета. Облаците завряха, слънчевата светлина изчезна. Радостните победни възгласи на атакуващите мрачни рицари бяха пресечени като с нож. И се превърнаха в ужасени писъци.

— Какво става? — започнаха да питат стрелците, чиито езици изведнъж се бяха развързали и сега говореха един през друг. — Някой вижда ли?

— Тишина в строя! — изрева капитан Самювал.

Един от рицарите, когото бяха оставили на пост като наблюдател в близост до пролома, се завърна, пришпорвайки коня:

— Капан! — закрещя още отдалеч. — Портите се разтвориха, но изсипаха вълни от соламнийци! Сигурно са поне хиляда. Начело яздят чародеи и заливат всичко по пътя си с прокълнатите си магии!

Рицарят дръпна юздите и накара коня да спре пред тях.

— Ти говореше истината, Мина. — Гласът му бе изпълнен с благоговение и възхита. — Големият магически взрив изби стотици от нашите още в самото начало. Телата им димят, разхвърляни по земята. Армията ни отстъпва безредно! Войниците тичат право насам и скоро ще навлязат в пролома. Разгром!

— Значи всичко е загубено — произнесе капитан Самювал, макар да гледаше Мина по странен начин. — Силите на соламнийските рицари ще ги натикат в долината. Ще се окажат между чука и наковалнята.

В думите му имаше истина. Войните от ариергарда вече се изливаха през пролома. Мнозина нямаха никаква идея накъде са тръгнали. Знаеха само, че искат да бъдат по-далече от кръвта и смъртта. Малка част от по-съобразителните се бяха сетили да се насочат към тесния път за Хур, който минаваше през планините.

— Флаг! — каза с нетърпящ възражения тон Мина. — Дайте ми флаг!

Капитанът развърза мръсния бял шал, който носеше около врата си и й го подаде.

— Вземи това и добре дошла, Мина.

Тя взе шала и сведе глава над него. Прошепна няколко думи, които никой не успя да чуе, след което го целуна и подаде на Галдар. По белия плат бе останала кръв от мехурите по ръцете й. Един от рицарите на Мина предложи копието си. Минотавърът завърза шала за върха на копието и й го върна, вече като знаме.

Водачката накара Тленен Огън да се обърне и се изкачи нагоре по скалите до една неголяма издатина, където вдигна флага над главата си.

— Към мен, мъже! — извика. — Към Мина!

Облаците се разделиха. През плътния им покров се прокрадна петънце слънчева светлина, което падна върху нея и я огря, възседнала коня си на билото на възвишенията. Черната й броня гореше, сякаш обляна в пламъци, от кехлибарените й очи струеше неземна светлина, светлина, призоваваща на бой. Внезапният й вик накара бягащите войни да спрат. Рицарите в долината започнаха да се оглеждат, за да видят откъде е дошъл и скоро я откриха — ярка като пламък, пламтяща като сигнален огън на възвишенията над тях.