Прокобата на Господаря Гад [bg]

През този ден, част от нощта и следващото утро те се препъваха и малко оставаше да хукнат в изнурителен бяг. Томас понасяше бързането, колкото можеше, но дългият път и безсънните нощи бяха намалили до крайност издръжливостта му, затова походката му беше неравномерна, а и в мускулите му нямаше пъргавина. Подпираше се тромаво на жезъла и вървеше напред. Без него щеше да губи равновесие. Би се свлякъл, ако не прекосяваха с такава мисия тези земи. Крепеше го нечовешката жизненост на Анделейн. Целебният въздух поддържаше белите му дробове, гъстата трева смекчаваше болката в измъчените му стави, скъпоценните плодове отприщваха енергията си още в устата му. И по пладне на шестия ден двамата с Атиаран се довлякоха до билото на хълм, за да зърнат отвъд Реката на утехата.

Синя под лазурното небе, тя се виеше в руслото си широка, кротка и ленива на изток и пресичаше пътя им подобно на знак или граница. Навлизаше сред хълмовете с блясък и искрене на младост, на сдържано ликуване. А водата беше толкова бистра и чиста, сякаш ги зовеше да се преродят в нея. Щом я зърна, Томас трудно устоя на желанието да се хвърли във водата, все едно очакваше да отмие неговата тленност.

Но друго прикова вниманието му почти в същия миг. По средата на реката дълга лодка плаваше срещу течението, а на кърмата стърчеше висок силует. Щом го видя, Атиаран изкрещя пронизително и размаха ръце, после се втурна лудешки надолу по склона, като викаше трескаво:

— Ей! Помощ! Върни се! Върни се!

Томас я последва предпазливо, впил поглед в лодката, която зави и се насочи към тях.

Атиаран пак размаха ръце, извика още веднъж и седна на пясъка. Когато Томас спря до нея, тя притискаше колене към гърдите си, устните й трепереха, като че маската на лицето й щеше да се пропука, и гледаше втренчено лодката.

Речният съд ги доближаваше и Томас все по-слисано мереше на око грамадната фигура на кърмата. Накрая се убеди, че лодкарят е поне двойно по-висок от него. Не виждаше и какво задвижва лодката — нямаше весла.

Деляха ги трийсетина стъпки, когато Атиаран се изправи устремно и възкликна:

— Привет, Скални братко! Великаните от Морска шир са другото име на дружбата! Помогни ни!

Лодкарят не отговори и само Томас чу как Атиаран добави шепнешком:

— Умолявам те!

Великанът оставаше безмълвен. Накрая завъртя руля и носът на лодката се обърна право към брега. В последния миг премести тежестта си, носът се надигна от водата и лодката легна устойчиво на чакъла на няколко крачки от Атиаран и Томас. След малко Великанът застана пред тях на тревата и ги поздрави с жест.