Прокобата на Господаря Гад [bg]

„Ковенант! — изръмжа си, за да се опомни. — Щеше да си смешен, ако не беше… прекалено простодушен!“

Изправи се и застана разкрачен, докато подчини чувствата на волята си. Чак тогава се вторачи в Сол по сърцето, като се опитваше да прецени какъв му изглежда Великанът. Не откриваше зло — Великанът май беше корав като гранит. „Какъв смешник съм…“, повтори си Томас и изрече гласно:

— Тя заслужава уважение.

— О, моля те да ми простиш — каза Великанът и натисна румпела надолу, за да го задържи седнал. — Не съм и помислял да се отнеса с пренебрежение към нея. Твоята вярност облекчава душата ми. Аз знам колко е ценно стореното от нея. — Той се облегна на кърмата и сега очите му бяха само една стъпка над главата на Томас. — Да, мога и да скърбя за нея. Но сега никой друг на Земята — нито хора, нито Великани, нито ранихини, не би те отвел по-бързо в… накратко казано, в Твърдината на Владетелите. — Усмивката му засия отново. — Но ти, Томас Ковенант, Неверник и чужденец на Земята, се палиш излишно. Разсмях се, защото ми заприлича на петле, наежено заплашително срещу някой ранихин. Хабиш си силите, Томас Ковенант.

Томас потисна още по-упорито гнева си и каза сдържано:

— Тъй ли било? Отсъждаш прибързано, Великане.

Смехът още веднъж бликна като фонтан в гърдите на Сол по сърцето.

— Смели думи! Ето ти още една новост на Земята — човек да обвини Великан в прибързаност. Е, прав си. Но нима не знаеш, че според хората ние сме… — пак прихна — … твърде мудни? Избраха ме за пратеник, защото за мен кратките човешки имена, отнемащи от носителите си толкова история, сила и значимост, са по-лесно поносими, отколкото за повечето ми събратя. А сега се оказва, че ги понасям прекалено лесно.

Сол по сърцето за пореден път отметна глава в гърлен кикот.

Томас позяпа озадачен това несекващо веселие. После си наложи да пусне жезъла на дъното на лодката и седна на носа, обърнал лице на запад към следобедното слънце. Смехът на Великана беше заразителен, но той се заинати — не би си позволил да стане жертва на още изкушения. Изгуби толкова много от себе си, че не се и надяваше да бъде някога предишният Томас.

„Нервите не се възстановяват! — повтаряше като лична, мълчалива молитва към уязвимата си същност. — Няма Великани. Знам какво е истинско и какво — не. Продължавай напред! Оцелявай!“

Дъвчеше си устните, все едно болката му помагаше да остане уравновесен, да контролира яростта.

Зад него Сол по сърцето Носен от пяната пак започна да напява тихичко. Песента се нижеше като дълъг проток към морето, издигаше се и спадаше като прилив и отлив, с далечни обветрени древни слова. Понякога се връщаше към припева „Камък и море вдълбани са в живота…“ и продължаваше нататък. Мелодията напомни на Томас колко е изнурен и той се сгуши при носа, за да събере сили.

Въпросът на Сол по сърцето го свари унесен.

— Ти разказвач ли си, Томас Ковенант?

— Бях — отвърна той разсеяно.