Прокобата на Господаря Гад [bg]

„Смях от сърце — повтори сърдито Томас. — Наистина ли изчерпах смеха си в онези кратки години?…“

— Да знаеш, Томас Ковенант, вие — хората, сте нетърпеливи същества. Да не мислиш, че приказките ми блуждаят безцелно? Напротив, стигнах твърде бързо до същността. Щом ти вече не разказваш истории, а и изглежда, че двамата не сме особено щастливи сега и няма да понесем лесно думите за твоите преживелици… няма как, аз ще бъда разказвач. Има сила в историите — обновяват душата, правят я устойчива, а дори Великаните се нуждаят от сила, когато им е поверена задача като моята.

Сол по сърцето замълча. За Томас гласът му сякаш изтъкаваше от пенещата се покрай лодката вода утешаваща картина и той помоли в тишината:

— Разказвай.

— А-а, това не беше зле — отвърна Сол по сърцето. — Опомняш се, Томас Ковенант, ако ще и против желанието си. Тъй… Слушай весело, защото аз не искам да натъжавам никого… макар че и ние — Великаните, не се плашим от истината, щом дойде време за действие. Ала трябва да разбереш, Невернико, че изборът на история изисква размисъл. Старият ни език е същинска съкровищница от истории и някои от тях разказваме дни наред. Все пак ти не говориш нашия език, а преводът е дълга и мъчна задача дори за Великаните. Ето че изборът става по-лесен. Но в преданията за живота ни в Морска шир, откакто нашите кораби намериха Земята, има безброй истории — разкази за годините на Деймлон и Лорик, също и за Кевин, наричан сега Опустошителя. Разкази за градежа, за преобразяването на планината, за Весел камък, „знак на вярност и съюз за вечни времена“, както рекъл Кевин — най-славното дело на Великаните на Земята, истински храм, в който нашият народ да се взира и да си припомня какво може да бъде постигнато. Разкази за пътя, който ни спаси от Оскверняването, и за изцеляването на Земята от новите Владетели. И все пак ми е още по-лесно, защото си чужденец. Ще ти разкажа първата история на Великаните от Морска шир — Песента на бездомните.

Томас се огледа към безметежната блестяща синева на реката и се приготви да слуша разказа на Сол по сърцето, който обаче не започна направо. Великанът пак подхвана древния си напев, проточил се като пътя на Реката на утехата към морето. Томас задрямваше, омаян от гласа му. Изтощението, просмукало се в костите му, надделяваше над будното внимание. Облегна се по-удобно на носа на лодката като уморен плувец.

Песента зазвуча различно, с по-остри и жални тонове. Скоро от устата на Великана се отрониха думи, в които Томас се заслуша: