Прокобата на Господаря Гад [bg]

Но през следващата нощ плътта им стигна до предела на своята издръжливост и те потънаха сляпо в сън, без повече да ги е грижа дали някой е тръгнал по дирите им. И докато спяха, небето намери някакъв отдушник за напрежението — сини мълнии забичуваха хълмовете, гръмотевици запъшкаха тежко от потисната болка. Слънцето вече беше над главите на странниците, когато се събудиха. Дрехите лепнеха по телата им след нощния дъжд. Слънчевите лъчи и утрото нямаше как да заличат белезите в паметта им. Изправиха се вдървено като трупове, ядоха алианта, пиха от близкия ручей и тръгнаха отново в почти смъртно вцепенение.

Но времето, скъпоценният плод и въздухът на Анделейн постепенно ги върнаха към живота. Полека се промениха и изнурените мисли на Томас — ужасът на изтреблението не го беше смазал дотам, че да не остави място за по-привична мъка. Отново и отново чуваше вика на Атиаран „Ковенант, помогни им!“ и кръвта му изстиваше от безсилие.

„Духчетата…“, мърмореше отнесено. Толкова прекрасни бяха, а той не можа да ги спаси.

Атиаран обаче беше убедена, че е способен на това, тя очакваше да си послужи с някакво могъщество… Досущ като Лина, Барадакас и всички останали, които срещна, Атиаран виждаше в него прероден Берек Полуръкия, повелителят на необузданата магия. „Ти притежаваш могъщество — беше казал Презиращия, — но никога няма да узнаеш какво е то.“ Томас наистина не знаеше как би могъл. Какво го засягаха магиите и сънищата?

Но Духчетата се стремяха към пръстена му, като че разпознаваха изгубената човечност у Томас. И се променяха от допира…

По някое време промълви, без да знае, че говори на глас:

— Щях да ги спася, ако можех.

— Имаш силата — отвърна Атиаран бездушно, изчерпала скръбта и гнева.

— Каква сила? — измъчено попита Томас.

— Нима носиш напразно бялото злато?

— Това е пръстен, нищо повече. Нося го, защото… защото съм прокажен. Не знам нищо за тази сила.

Тя не го поглеждаше.

— Не мога да разбера. Ти си затворен за мен.

Идеше му да се сопне, да се развика, да я раздруса и да кресне в лицето й: „Затворен ли?! Я ме виж! Не съм Берек! Не съм герой. Прекалено болен съм“. Но беше изцеден и уязвен и от неизпълнимите очаквания на Атиаран, и от собственото си безсилие.

„Духчетата…“

Как е възможно да му се случва всичко това?

Още малко си поблъска главата над въпроса, накрая въздъхна. „Трябваше да се сетя по-рано…“ Можеше да долови гласа на опасността още в песента на Атиаран за Берек, да я зърне в Анделейн, да я открие в усещането за зло през подметките на обувките си. Но беше глух и сляп. Улисан в устрема си напред да продължи и да остави безумието далеч зад гърба си, той пренебрегваше лудостта, към която го водеха меандрите на съня. Този сън му натрапваше ролята на герой, изкушаваше го, подмамваше го, тласкаше го все нататък, за да се увлече и да рискува живота си заради Духчетата, заради Земята, заради някакви илюзии.