Прокобата на Господаря Гад [bg]

А от западната страна на дола долетя отговор. Кънтящ от безмерен гняв глас изкрещя:

— Меленкурион абата! Бинас мил Банас Ниморам хабаал! Меленкурион абата! Абата Ниморам!

Тези звуци прогониха паниката на Томас и той се надигна да помогне на Атиаран. Но и двамата заедно бяха безсилни да възпрат водача на Злотворните, който повторно ги събори на земята и връхлетя върху тях.

Не успя обаче да ги унищожи, защото нечие могъщо тяло прескочи падналите и го сграбчи. Двамата се счепкаха свирепо, после новодошлият изтръгна ножа с кървавочервеното острие и го заби в сърцето на гнусната твар.

Другите Злотворни заръмжаха, но Томас чу и нов шум — стори му се, че цяла тълпа боси деца тичат към него. Вдигна глава. В дола нахлуваше поток от малки животинки — зайци, язовци, невестулки, къртици, лисици, дори няколко кучета. Безмълвно и стремително те нападнаха Злотворните.

Духчетата се разпръснаха. Докато Томас и Атиаран ставаха замаяно, и последното пламъче беше изчезнало от падината.

Но Злотворните не побягнаха. Натискът на животните изглеждаше само дребна неприятност за тях. Във внезапно спусналия се мрак тварите наедряха, като че светлината им беше пречила досега. Вече не се притискаха плътно един до друг и в ръцете им блестяха като лава десетки остриета. Започна страховито клане.

Преди Томас да осъзнае какво се случва, спасителят им исполин се обърна и процеди:

— Тръгвайте! Идете на север към реката. Аз освободих Духчетата. Сега ще ви дам време да избягате. Хайде!

— Не! — задъхана възрази Атиаран. — Ти ще си единственият човек тук. Животните няма да се справят. Трябва да те подкрепим в битката.

— И всички заедно няма да се справим! — възкликна той. — Нима забрави задачата си? Длъжни сте да стигнете до Владетелите… Длъжни сте! Лигоча трябва да си плати прескъпо за това оскверняване. Вървете! Не мога да ви дам много време!

Той се обърна, с нов вик „Меленкурион абата!“ се заби насред гъмжилото и започна да поваля Злотворните с тежките си юмруци.

Атиаран се наведе да грабне жезъла на Барадакас и побягна на север. Томас тичаше след нея с такава сила, все едно очакваше всеки миг ножовете на Злотворните да го прободат в гърба. Звездната светлина им стигаше да виждат къде стъпват. Напрягаха се да изкатерят по-бързо склона, без да се озъртат за преследвачи. Бояха се да мислят за друго освен за нуждата да се отдалечат по-скоро. Щом стигнаха до ръба и продължиха нататък, звуците от кървавата схватка заглъхнаха изведнъж. Никой не ги гонеше. Но те тичаха неспирно, докато не замряха за миг от пронизителен предсмъртен вик, събрал мъка и изчерпани сили ведно.

Атиаран се свлече на колене и разплакана опря чело в земята.