Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Спази ли я? — изръмжа Томас, подтикнат и от съчувствие, и от смътен гняв.

Тя посочи ножа с треперещ пръст.

— Не ти навредих и те водих дотук.

— Но навреди на себе си.

— Такава е Клетвата ми — надменно отвърна Атиаран. — А сега сбогом. Когато се завърнеш благополучно в своя свят, помни що е зло.

Искаше му се да възрази, да спори, но пред силата на непоколебимостта й остана безмълвен. Заставен от властния й поглед, той се наведе и взе ножа. Едва ли не очакваше от дупката в пръстта да потече кръв, но гъстата трева тутакси я скри. Томас разсеяно опипа ножа и усети остротата му.

Когато вдигна глава, Атиаран вече се отдалечаваше нагоре по склона с неравните крачки на хром човек.

„Така не бива! — напираше у него вик. — Имай милост!“ Но езикът му беше като залепнал от безпощадното отхвърляне. „Поне прости на себе си…“ Лицето му се беше сковало и той се питаше дали на устните му има крива усмивка, без да подозира. „Защо сме толкова безсилни?…“

Гласът на Великана надви кротко терзанията му.

— Да тръгваме ли?

Томас кимна онемял. Откъсна поглед от гърба на Атиаран и затъкна ножа под колана си.

Сол по сърцето му посочи да се качи в лодката и той се намести на седалката при носа — единствената в дългия трийсет стъпки съд, която му подхождаше по размери. Великанът също прекрачи в лодката, като се отблъсна с крак от брега. Застана прав на широката плоска кърма и хвана румпела. Мощен тласък се усети в целия корпус и Великанът насочи лодката към средата на речното русло. Понесоха се на запад през хълмовете.

Щом седна, Томас се обърна със свито гърло и впери поглед в катерещата се обратно нагоре Атиаран. Но избликът на сила тласкаше лодката по-бързо, отколкото би могъл да тича човек, и съвсем скоро разстоянието превърна жената в кафяво петънце насред пищната зеленина на Анделейн. Томас мъчително отклони очи от нея и се зае да разгадае какво задвижва лодката.

Не откри никакъв източник на енергия, но речният съд се плъзгаше плавно срещу течението, все едно го теглеха едри риби. Томас обаче още долавяше силата, от която трептеше корпусът.

— Как плава това нещо? Не виждам никакъв двигател — сподавено попита той.

Сол по сърцето стоеше на кърмата, стиснал високия румпел под лявата си мишница и вдигнал дясната си ръка да определи посоката на вятъра. Напяваше еднообразно на език, който Томас не разбираше — песен като прибой, с дъх на сол като морски бриз. Но след въпроса песента се промени и Томас различи думите: