Пурпурно небе [bg]

Беше слаба, но с много приятни извивки, почти изцяло покрити, но без опит да бъдат скрити от изплетените облаци, които й служеха за дреха; дясното й зърно, разположено някак високо на малката гърда, непрекъснато надничаше навън. Беше с цяла една глава по-ниска от Иън, но както бе застанала, очите й бяха на едно ниво с неговите; въпреки че се носеше във въздуха, изглеждаше напълно устойчива, а съвършените й пръсти на краката не допираха тревите, над които бе застанала.

Кой знае защо, на младежа му се стори, че ако докосне с някои от пръстите си дори едно — единствено стръкче трева, ще изчезне, ще се изпари, ще сте пукне като сапунен мехур.

— Ала в сънищата това е напълно възможно — каза тя. Движенията на устните й не съвпадаха съвсем с изречените думи, също както ставаше във филмите, където дублажът от един език на друг не бе изпълнен особено удачно.

— Моля?

— Можеш да различиш цветовете дори на тъмно, когато сънуваш. Затова знаеш, че косата ми е червена, същият червен цвят като прясна кръв. — За момент усмивката й стана широка. — Знаеш ли, че не си първият, който вижда това.

— Не знаех.

— Ето че сега вече знаеш. — Тя се завъртя бавно, обръщайки се с лице към дъба, така че тъмната й страна остана напълно скрита за него. — Да, истината е, че това е само един сън. Напоследък само това мога да правя, единствено на сън успявам да добия образ. О, мога да шептя на вятъра, да те накарам да потръпнеш през деня, но след това се чувствам безкрайно изморена.

— Изглеждаш прекрасно за такава стара жена, Бойн — каза той и в момента, в който изрече тези думи, разбра, че е поел по грешен път.

Тихият й ненатрапчив смях му показа, че не се е обидила.

— Благодаря ти за това великолепно дърво — отвърна тя. — За мен то означава много и ми носи такова спокойствие.

— Станало е огромно — отбеляза той. Бяха минали, само няколко месеца. Не би трябвало да е нещо повече от фиданка, едва започнала да избуява, или както там се наричаха бебетата на дърветата.

Тя се разсмя и по вятъра се понесе тих сребърен звън.

— Има си причина хората да се страхуват от моя хълм и да искат да заобиколят, без да се срещат с мен. Онзи що заспи тук, противно на желанията ми, ще заспи лесно като теб, но сънят му няма да е добър като твоя. — Тя разтвори устни и отдолу се показаха снежнобели зъби, а усмивката й бе също като на изсушен череп — страшна, заплашителна. Ужасното видение изчезна за секунда. — Аз не се намесих в сънищата ти, преди ти сам да си спомниш неприятното… но искам да знаеш, че винаги си добре дошъл тук.

— Знам. Джуджето, с което пътувам — той категорично отказа да легне да спи наблизо до това място.

— Твоите приятели, разбира се, са винаги добре дошли на моя хълм. — Тя сви устни. — След толкова много време откривам, че чувствата ми могат да бъдат наранени.