Наследството на Карл Велики [bg]

Стефани слезе от колата. Едуин Дейвис я последва. Разстоянието между Атланта и Шарлот по междущатската магистрала беше около триста и шейсет километра, което те изминаха за по-малко от три часа. От архивите на флота Дейвис беше успял да открие актуалния адрес на офицера от резерва Хърбърт Роуланд, а Гугъл им даде най-прекия маршрут дотам.

Къщата се намираше северно от Шарлот, на брега на езерото Игъл, което по размер и очертания приличаше на създадено от човешка ръка. Брегът беше скалист и стръмен, покрит с гъста гора. Къщите бяха малко, на разстояние една от друга. Домът на Роуланд беше на около четиристотин метра от пътя, заобиколен от магнолии и вековни широколистни дървета, с чудесна гледка.

Стефани изпитваше сериозни съмнения относно това пътуване и заяви на Дейвис, че предпочита нещата да бъдат поети от силите на реда. Но той беше на друго мнение.

— Идеята продължава да не ми харесва — промърмори тя.

— Стига, Стефани. Ако се обърна към ФБР или местния шериф и споделя подозренията си, те със сигурност ще ме вземат за луд. Всъщност кой знае? Може и да съм.

— Вчерашната смърт на Закари Алегзандър не е фантазия.

— Но също така не е и доказано убийство.

Бяха разговаряли с агенти на Сикрет Сървис в Джаксънвил, които ги увериха, че не са открили нищо подозрително.

Тя забеляза, че пред къщата няма паркирани коли.

— Май няма никой.

— Да идем да проверим — отвърна Дейвис и затръшна вратата на колата.

Стефани го последва.

Той почука на вратата, но никой не отвори. Почука още веднъж, след което внимателно натисна бравата. Вратата се отвори.

— Едуин… — започна тя, но той вече беше вътре.

Тя остана отвън.

— Това е незаконно.

— В такъв случай стой си там на студа — обърна се той. — Не те карам да нарушаваш закона.

Стефани обаче влезе. Бе преценила, че трябва да се действа разумно.

— Сигурно съм се побъркала, за да се забърквам във всичко това — рече с въздишка тя.

— Миналата година си казала същото и на Малоун — усмихна се Дейвис. — Във Франция.