Гробовни тайни [bg]

Сутрешният хор от птичи песни ме подсети за совата. Сложих якето и ботушите и излязох навън. Мъглата се беше вдигнала, но въпреки това небето не бе ясно, и слабо ръмеше. Клоните на ябълковите дървета бяха покрити със скреж, а паяжините бяха посипани със сребристи мънистени капки. Прекосих мократа поляна.

Там, където совата се беше ударила в стъклото, по прозореца на хола се виждаше замазано петно. От птицата нямаше и следа, но по прашния под на пещта забелязах нежни светли пера. Може да са паднали при сблъсъка й със стъклото, а можеше да има и друго, по-тъжно обяснение. Наоколо се навъртаха доста лисици. След като оставихме вратата на пещта открехната, раненият хищник може лесно да се е превърнал в плячка.

Разходих се из помещението с пещта. Скелето и подпорите изглежда бяха толкова стари, че приличаха на израстък на постройката. На някои места по стените бе положен нов хоросан, но и той беше отпреди години, може би дори десетилетия. Като цяло постройката беше оставена да се руши. Тухлата, изпод която Софи бе измъкнала резервния ключ, надали бе единствената, която се вадеше така лесно. Възстановяването на пещта, да не говорим за въвеждането й в експлоатация, щеше да бъде огромно и скъпоструващо начинание. За целта Софи трябваше да продаде огромно количество глинени съдове.

Но тя определено имаше талант, дори аматьор като мен можеше да го забележи. Дизайнът на купите и вазите, подредени върху полиците, беше едновременно прост и много впечатляващ. Прокарах ръка върху купчината втвърдена глина върху работната маса. Беше се образувала от излишни парчета, които Софи бе трупала едно върху друго и бе оставила да изсъхнат. Дори тази купчина приличаше на абстрактно произведение на изкуството. Потупах я леко с ръка и се върнах обратно в къщата.

Софи все още не беше станала, което беше добре, защото се нуждаеше от почивка. Бях гладен, поколебах се дали да не приготвя закуската, но реших да я изчакам. Все пак бях гост тук и не знаех как ще се почувства, ако започнех да се разпореждам в кухнята й.

Беше вече късно, когато чух, че е станала. Сложих чайника на котлона и когато слезе, я чакаше чаша чай.

— Добро утро — поздравих аз и й подадох чашата. — Не знам какво обичаш да пиеш сутрин, чай или кафе.

Погледът й беше леко замъглен, беше й малко неловко. Носеше широк, раздърпан пуловер и джинси, косата й бе опъната назад, все още влажна от душа.

— Благодаря за чая. Пазя си кофеина за по-късно, когато работя. Добре ли спа?

— Чудесно — излъгах аз. — Ти как си?

— Бузата все още ме боли, но иначе съм добре.

— Спомняш ли си вече нещо от онова, което се случи?