Гробовни тайни [bg]

Но нямаше да си тръгна. Корените на всичко, което ставаше в момента, бяха в миналото, в случилото се преди десет години. Бях участвал в онези събития и сега не можех просто да си тръгна.

Погледнах Софи и се усмихнах.

— Спомена нещо за питие.

Двамата готвихме заедно тази вечер. Вечеряхме агнешки котлети, които Софи извади от фризера, картофи с листа от мента и задушен грах. Менюто може да не беше особено изискано, но беше вкусно и хранително. Софи донесе бутилка вино, която отворих, докато тя размразяваше котлетите.

— Падбъри не предлага богат избор на вина — извини се тя и наля две чаши.

— Всичко е чудесно — отвърнах й аз.

Наистина беше. Алкохолът ни накара да се отпуснем и аз приех предложението на Софи да измием чиниите утре сутринта. Отидохме в хола, като взехме остатъка от виното със себе си. Сложих няколко цепеници в печката и запалих огъня, като използвах подпалки и хартия от коша. Справяш се все по-добре.

Скоро ярките пламъци затанцуваха зад опушеното стъкло и прогониха хладината от стаята. Двамата със Софи се настанихме на дивана. Не разговаряхме, но мълчанието не ни караше да се чувстваме неудобно. Отпих от чашата и погледах крадешком към нея. Беше качила крака на дивана, главата й бе отпусната назад и разкриваше елегантната извивка на врата й. Беше полузадрямала. Изражението й беше спокойно и отпуснато, на светлината на огъня синината почти не се забелязваше и можеше да мине за сянка. Изминалите години изобщо не й се бяха отразили. Не беше красива в общоприетия смисъл на думата, но имаше изразителни черти и мъжете сигурно още се обръщаха след нея. Щеше да изглежда добре и след още десет години. А може би дори след още двайсет.

Дишаше спокойно и равномерно като в дълбок сън, като все още държеше полупразната чаша с вино. Тя се бе изхлузила от пръстите й и се бе подпряла на гърдите й. Никак не ми се искаше да я будя, но чашата се накланяше все повече и имаше опасност да се разлее.

— Софи… — промълвих аз.

Не отговори.

— Софи.

Тя бавно се разбуди, погледна ме сънливо, след това премигна и осъзна къде се намира.

— Извинявай — каза тя и се поизправи на дивана. — Нали не съм започнала да се лигавя в съня?

— Само малко.

Тя се усмихна и шеговито замахна с ръка, като че ли искаше да ме удари.

— Негодник.

— Защо не си легнеш?

— Ама и аз съм една домакиня — въздъхна тя, но отказа да спори.

Изправи се, в следващия миг се олюля леко и се подпря с ръка на рамото ми.

— Опа…

— Спокойно — казах аз и станах, за да я подкрепя. — Добре ли си?