Гробовни тайни [bg]

— Дейвид, почакай…

Аз обаче отключих и излязох навън. Не се виждаше нищо друго, освен мъгла. Въздухът беше влажен, миришеше на глинеста почва и гнили листа. Беше студено и мокро. Потреперих и съжалих, че не си бях взел палтото. Включих фенера. Мъглата поглъщаше светлината му, но бе по-добре от нищо. Отправих се към прозореца на хола, като вървях плътно до стената на къщата. Беше несериозно да разчитам на ръжена в ръката ми и съжалих, че съм го взел. Какво ще правиш, ако навън наистина има някой? Ами ако този някой е Монк?

Но вече беше твърде късно. Насред мъглата пред себе си видях светло петно и реших, че това е прозорецът на хола. Ускорих крачка, исках всичко да свърши колкото е възможно по-бързо.

В този момент нещо на земята пред мен се раздвижи.

Залитнах назад, бързо вдигнах ръжена и насочих фенера право пред себе си. Отново усетих някакво движение, след което сенките се откроиха от светлината.

Лъчът на фенера пред мен освети един бухал.

Свалих ръжена, чувствайки се ужасно глупаво. Птицата беше призрачно бледа, лицето й бе почти бяло. Стоеше приведена в тревата под прозореца, крилата й бяха застанали в необичайно положение встрани. Странните черни очи се взряха в мен, после бавно премигнаха, но бухалът не направи опит да избяга.

— Това е забулена сова — чух гласа на Софи зад гърба си.

Стресна ме, не бях усетил стъпките й.

— Нали ти казах да останеш вътре и да ме изчакаш.

— Не съм ти обещавала такова нещо.

Поне бе проявила повече разум от мен и си бе облякла якето. Клекна до наранената птица.

— Добре, че прозорецът не се счупи. Горката. Сигурно се е объркала в мъглата. Какво да правим с нея?

— Вероятно е само зашеметена — отвърнах аз.

Птицата гледаше право пред себе си и или беше твърдо решена да не ни обръща никакво внимание, или беше прекалено зашеметена.

— Не бива да я местим.

— Трябва да направим нещо!

— Ако я вземем в ръце и тя започне да се бори с нас, може да се нарани още повече.

Освен това независимо дали беше ранена или не, птицата беше хищник с изключително остър клюн и нокти.

— Няма да я оставя тук — заяви Софи с тон, който вече познавах.

— Имаш ли одеяло? — въздъхнах аз.

Внимателно покрих птицата със старата хавлиена кърпа, която Софи донесе. Совата размаха леко крила, но след това се успокои. Софи предложи да я сложим в пещта, съвсем близо до вратата, която да оставим открехната, за да може животното да отлети, когато се съвземе.

— Ами керамичните ти съдове? — попитах аз.

— Застраховани са. Пък и совите виждат в тъмното.

Докато я носех към пещта, птицата ми се стори необичайно лека. Сърцето й тупкаше бързо в ръцете ми. Вътре беше влажно и спарено, миришеше на стари тухли. Стъпките ми отекваха. Оставих совата на земята и махнах кърпата. Не бяхме запалили лампата и перата й леко блестяха в тъмнината.