![Гробовни тайни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/7/4/grobovni-tajni-bg-download.jpg)
Гробовни тайни [bg]
- Автор: Бекетт Саймон
- Серия: Хрониките на Дейвид Хънтър #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 978-619-151-042-9
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гробовни тайни [bg]». Краткое содержание книги:
Върху широките рамена стоеше приличаща на сфера плешива глава.
За момент като че ли всичко замръзна във времето. След това фигурата тръгна към нас. Сграбчих Софи за ръката.
— Тръгвай.
— Господи, това е той, нали? Монк е!
— Продължавай да вървиш.
Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Пиренът оплиташе краката ни като бодлива тел, а бялата мъгла се носеше над полумрачното тресавище като огромна паяжина. При други обстоятелства щях да се насладя на гледката. Сега обаче всяка наша стъпка беше рискована. Ако някой паднеше или си изкълчеше глезена…
Не мисли такива неща. Продължавах да стискам ръката на Софи, докато я водех обратно към пътеката. Колата едва се виждаше, приличаше на малко цветно петно, което се губеше в падащия мрак. Бяхме толкова далече от нея, че ми стана зле. Изкушавах се да тръгнем напряко през тресавището, за да стигнем по-скоро до пътя, но тогава трябваше да минем през пирена и заблатените участъци. Можеше да се забавим още повече, а и в здрача беше твърде опасно.
Двамата със Софи вече бяхме останали без дъх, когато се обърнах и хвърлих поглед назад. Фигурата беше по-близо до нас и непрекъснато скъсяваше дистанцията. Не се разсейвай. Продължавай напред. Обърнах се и съсредоточих вниманието си върху пътеката. Нямаше смисъл да звъня по телефона за помощ. Дори и да имаше обхват, никой не можеше да пристигне достатъчно бързо. Спъвахме се в туфите блатиста трева, приличаща на тръстика, ботушите ни жвакаха във водата, която се криеше под тях.
Хвърлих още един поглед през рамо и видях, че фигурата вече не ни следваше. Вместо да се опитва да ни настигне, преди да се доберем до пътеката, човекът вървеше напряко през тресавището, в посока към пътя.
Целта му бе да стигне до колата преди нас.
Софи също го бе видяла.
— Дейвид! — задъхано изрече тя.
— Знам. Върви.
Пътеката бе съвсем близо, но дори и да стигнехме до нея, трябваше да се върнем обратно до пътя. Мъжът зад нас бе доста по-близо до него. Движеше се през тресавището със спокойна и равномерна крачка. Господи, няма да успеем! Когато наближихме насипа под пътеката, теренът стана още по-стръмен. Софи се движеше трудно и последните няколко метра трябваше да й помагам. Успяхме да се изкачим на пътеката, като се захващахме за пирена с две ръце.
Когато стъпихме на твърда почва, дробовете ми горяха. Дръпнах Софи след себе си и двамата се запрепъвахме напред.
— По-бързо!
— Чакай… не мога да дишам…
Лицето й бе бяло като тебешир и обляно в пот. Не трябваше да се напряга толкова скоро след изписването от болницата, но в момента нямахме друг избор.
— Тичай — извиках й аз.
Но тя клатеше глава и се опитваше да ме отблъсне.
— Не мога… не мога…
— Можеш — казах аз, сграбчих по-силно горната част на ръката й и започнах почти да я влача по пътеката.
Краката ми се огъваха, когато се спуснахме към колата. Мъжът беше на не повече от трийсет-четирийсет метра от нас, встрани и малко под нас. Продължаваше да се движи тежко по неравния терен на тресавището, но и той бе намалил темпото. Кръглата глава се извърна към нас, докато ние с мъка изминахме последните няколко метра. Спря на един хвърлей място от нас. Усещах, че ни наблюдава, докато ровех за ключа в джоба си и отключвах колата. Софи се строполи на седалката, аз изтичах до шофьорската врата, като през цялото време усещах погледа на мъжа, скрит до колене в мъглата.
Беше по-бърз от нас. Защо се отказа? Нямах представа, а и не ме интересуваше. Затръшнах вратата, запалих мотора, настъпих газта и колата се понесе напред. Погледнах в огледалото за обратно виждане.
Пътят и тресавището зад нас бяха съвсем пусти.
16
Продължих да карам все така бързо, докато изминахме три-четири километра. Започвах да се успокоявам едва когато се убедих, че никой не ни следва. Бях останал съвсем без сили, облян в студена, лепкава пот. След малко намалих скоростта.
— В безопасност ли сме? — попита Софи.
Тя продължаваше да диша тежко. На пребледнялото й лице синината изглеждаше още по-ужасна.
— Мисля, че да. Наблизо нямаше друга кола, така че няма как да ни е последвал.
Софи затвори очи.
— Повдига ми се.
Бързо отбих встрани. Софи отвори вратата и излезе още преди да съм спрял напълно. Оставих двигателят да работи и я изчаках наблизо, като оглеждах заобикалящото ни тресавище. Колкото и да се опитвах да успокоя Софи, щях да се чувствам много по-добре далеч от това място. Мракът ставаше все по-плътен, а вятърът, който шумеше в пирена, само подчертаваше самотата наоколо. Сигурно бяхме единствените живи същества тук.