Гробовни тайни [bg]

— Малко ме боли главата. Обади ли се на полицията?

— Току-що говорих с Тери Конърс. Той ще задвижи нещата.

Тя стисна устни, когато чу името на Тери, но този път се отказа да го критикува.

— Трябва ли да чакаме тук?

— Каза, че не е необходимо.

Като се замислих, думите му леко ме озадачиха. Смятах, че ще трябва да изчакаме пристигането на полицията, и сега, след като нивото на адреналина ми спадна, почувствах нещо като разочарование. Въпреки това нямах намерение да споря. Погледнах към тресавището. Мракът падаше бързо и надигащата се мъгла скриваше малкото, което все още можеше да се види. Софи потрепери. Знаех какво си мисли в момента.

Монк все още беше някъде там.

Обгърнах раменете й с ръка.

— Хайде, ще те заведа вкъщи.

Когато пристигнахме в Падбъри, мъглата бе станала съвсем гъста. Колата почти лазеше, фаровете изобщо не помагаха срещу бялата пелена, която ни бе обвила. Дори не разбрах, че сме влезли в селото, докато пред мен не се изправи силуетът на старата черква, която в мъглата приличаше на нос на кораб.

Спрях пред градината на Софи и изгасих мотора. В настъпилата тишина имах чувството, че се намираме на дъното на морето. Докато вървяхме по пътеката, се оглеждах предпазливо наоколо и напрягах слуха си. Гъстата мъгла ни обви напълно, вече не се виждаше нищо дори на две крачки от нас.

Коничната сянка на пещта се изправи от едната ни страна, надвесена над призрачните клони на дърветата в градината.

— Трябва да си сложиш лампи, които светват, като регистрират движение — казах аз.

— Не ми трябват — заяви Софи и затърси ключовете от къщата в чантата си.

Когато осъзна иронията в думите си, спря.

— В повечето случаи не ми трябват.

Входната врата изглеждаше непокътната, новата ключалка, която дърводелецът бе монтирал тази сутрин, беше здрава. Софи отключи и запали лампата. Къщата беше в същото състояние, в което я оставихме сутринта.

До този момент не бях осъзнал колко напрегнат съм бил през цялото време.

Сигурно Софи се чувстваше по същия начин, съдейки по дълбоката въздишка, която издаде, когато затвори вратата и заключи.

— Как си, държиш ли се? — попитах аз, докато тя уморено сваляше якето си.

— Била съм и по-добре — усмихна се тя неубедително. — Виж, съжалявам за това с Кат Бенет… Съжалявам, не го обмислих добре.

След случилото се в тресавището, това вече не ми изглеждаше толкова важно.

— Няма нищо, забрави го. Във всеки един случай, ти беше права. Монк не би изкопал тези дупки без причина. Там някъде трябва да има поне още един гроб. Полицията ще трябва да претърси целия район отново.