Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
Но Питър се бе променил. Вече не беше мъжът, когото тя познаваше.
Отпратила го бе с надеждата за някаква промяна. Но сега, когато получаваше все повече доказателства, че тази промяна се е случила, изведнъж бе започнала да се страхува. Че не само се е променил, а и е сменил курса. Отплавал е далеч от нея.
Клара отново се загледа в уеб сайта, за да скрие тревогата си. Отначало само зяпаше в екрана и се надяваше, че никой не забелязва колко е разстроена, но след малко образите започнаха да достигат съзнанието й. Никога не бе виждала подобно нещо.
Създателите на градината се бяха опитали да вникнат в природните закони и тайнствата на Вселената и в онова, което се случваше, когато пътищата им се пресекат.
Когато се сблъскат. Дали бе като взрив на атомна бомба, който заличава всичко живо? Или като двойната спирала, която създава живот?
В тази градина нямаше отговори, само въпроси. Размишление.
Онзи Питър, когото Клара познаваше, обичаше сигурното. Но бе пропътувал половината свят, за да стигне до място, където бяха посадени въпроси. Където растяха. А несигурността процъфтяваше.
В Клара започна да покълва семенцето на успокоението. Самата тя с удоволствие щеше да посети подобно място. Старият Питър би й се присмял. Можеше да тръгне с нея, но щеше да го направи неохотно и непрекъснато щеше да подхвърля подигравателни забележки.
Но този Питър сам бе взел решението да отиде в „Градината на космичното размишление“.
Може би наистина бе сменил курса, но не се отдалечаваше от съпругата си, а по-скоро се приближаваше. Ако не буквално, то във всеки друг смисъл.
— Хм — изсумтя Рен-Мари, докато четеше, — градина е, но не в класическия смисъл. Там се смесват физиката и природата. — Възрастната жена вдигна очи от екрана. — Нещо като кръстопът.
Питър бе разпънал статива си на този кръстопът и се бе заел да твори.
Клара копнееше да поговори с него. Да разбере какво е узнал. Да чуе как се е чувствал. Най-сетне бе завил зад ъгъла. Тръгнал бе към нея. И тогава бе изчезнал от лицето на Земята.
— Станала е истинска атракция — каза Алфонс. — Стичат се хора от цял свят, за да я видят. Някои я определят като „мистична“.
Възрастният мъж произнесе последното с подигравателен тон, но Стюарт не му повярва. Чул бе думите на готвачката. Предупреждението. Да не разказва пак пиянската си история.
— Какво ти се е случило в градината, Алфонс?
Клара се върна на картините на Питър. Но се загледа не в онази с шахматната змия, а в другите две.
Нямаше как да е сигурна, но подозираше, че и те са били нарисувани в „Градината на космичното размишление“. Същата палитра, същата жар.
Като първата картина и тези представляваха експлозии от цветове. Краски, които се биеха почти яростно. Немислими, непривлекателни цветови съчетания. Питър като че ли бе рисувал с неистов плам в отчаян стремеж да сграбчи нещо мимолетно, да го улови и пресъздаде.
— Изглежда така, сякаш мозъкът му е гръмнал и е опръскал листа — коментира Жан Ги, който бе застанал до Гамаш.
Клара си задаваше въпроса какво ли бе видял Питър в „Градината на космичното размишление“? Какво ли бе почувствал?
Алфонс хвърли поглед през рамо към люлеещата се врата, която водеше към кухнята, сетне облегна лакти на бара и сниши глас:
— Но да си остане само между нас, разбра ли?
Стюарт кимна с ясното съзнание, че лъже човека.
— Беше миналата есен. Отидох един ден на свечеряване да пострелям по зайците.
И разказът потече.
Старецът замълча, след като описа първия си неуспешен опит да убие заека.
— Правил съм го и преди, много пъти. Още от малък.
— Беше ли ходил в градината дотогава? — попита Стюарт.
Алфонс кимна.
— Застрелял съм много зайци там. Но никога не бях виждал точно такъв.
— С какво беше по-различен?
Алфонс внимателно се вгледа в полицая. Старецът вече не изглеждаше като сервитьор в крайпътна закусвалня. Приближил се бе на сантиметри от лицето на Стюарт. Имаше нещо древно в него. Но не и крехко. Приличаше на моряк, който цял живот е плавал с лице срещу вятъра. Пътешествал е в търсене на нови земи.
И най-сетне е намерил онова, което диреше. Бряг.
— Да ти разкажа ли? — попита.
За пореден път Стюарт се зачуди дали наистина искаше да чуе отговора.
Кимна.
— Гледах го този заек, застанал на задните си крака. Изправен. Огромен. Сив. Не помръдваше. Дори когато отново вдигнах пушката. Просто си стоеше. Виждах гърдите му. Виждах как диша и как бие сърцето му. Тогава забелязах нещо зад него.