Дългият път към дома [bg]

Тогава се стовари толкова силно на земята, че всичкият въздух излезе от белите му дробове. Образи и усещания се разбъркаха и сляха, докато мъжът се плъзгаше, търкаляше и премяташе надолу по склона. Загубил всякаква ориентация, отчаяно се опитваше да се вкопчи в нещо и да се задържи. Но наоколо нямаше друго освен мокра и хлъзгава трева.

Стюарт летеше стремително надолу. Къде ли щеше да свърши? В дънера на някое дърво? Отвъд ръба на стръмна скала?

Но тогава — също така внезапно, както и бе започнало — всичко свърши. Отне му само миг да осъзнае, че е спрял да се движи. Усещаше главата си замаяна, очите му блуждаеха, тялото и мозъкът му сякаш бяха на различни места.

Стюарт лежеше неподвижно. Това беше краят.

В миг го обзе паника. Не беше краят.

Очите му се ококориха. Устата му зяпна.

Не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх. Парализиран. Стръкчетата трева точно пред погледа му изглеждаха толкова огромни. Разбра, че това ще е последното нещо, което ще види. Дървета от трева.

Умираше. Със счупен врат. С вътрешни кръвоизливи. Щеше да издъхне в това дере. Нямаше да го открият дни наред. Седмици. А когато най-после някой го намереше, щеше да е неузнаваем. Виждал бе достатъчно такива трупове и ги смяташе за уродливи. Самият той скоро щеше да стане уродлив.

Разбира се, щяха да го погребат с почести. С шотландското знаме върху ковчега. Скърбящата му вдовица, приятелите и колегите му щяха да пеят „Цветето на Шотландия“. Безутешно щяха…

Внезапно в дробовете му нахлу въздух. Изпълни ги. После мъжът успя да издиша. Протяжен и болезнен стон.

Вдиша. Издиша. Сграбчи тревата. Меката, сочна трева. Можеше да се движи. Дишаше.

Музиката стихна. Погребението можеше да почака. Животът му още не бе приключил.

Робърт Стюарт лежа дълго. Поемаше въздух и после издишваше. Отправил поглед нагоре към призрачната мъгла, която скриваше синьото небе.

Надигна се бавно. Изправи се на треперещите си крака, сякаш току-що се бе сдобил с тях. И се озърна.

Никога не бе стъпвал на това място. То сякаш съществуваше по свои собствени правила. В своя реалност, в свое време и пространство. По силата на живота и смъртта. Или по-скоро смъртта, а после живота. Това място първо убиваше, а после съживяваше.

Стюарт гледаше смаяно света, в който се бе спуснал. Отвъден свят. Подземен свят.

На няколко метра нагоре по склона забеляза айфона си. Добра се до него и започна да снима. Опитваше се да запечата гледката пред очите си. Но чак когато по-късно разгледа кадрите, осъзна, че е невъзможно снимка да пресъздаде видяното.

Творбите на онзи художник обаче го бяха сторили. Или поне се бяха приближили. Изведнъж картините вече не му се струваха чак толкова странни.