Дългият път към дома [bg]

— „Градината на космичното размишление“? — зяпна Клара. — Майтапите ли се?

Но по израженията им можеше да отгатне, че едва ли става въпрос за шега.

Телефонът я събуди преди десет минути, тя скочи от леглото и вдигна още при първото позвъняване. Погледна часовника. Нямаше шест сутринта.

Беше Арман. Искаха да дойдат при нея.

— Сега ли?

— Сега.

И ето — в кухнята на Клара стояха четирима души по халати и едно куче. Жан Ги сложи лаптопа върху чамовата маса, до по-ранните картини на Питър.

— Да му се не види! — възкликна Клара.

Гледаше творбите на съпруга си. После лаптопа.

После пак творбите. И по-конкретно една от тях.

— То не било упражнение по перспектива — промълви художничката, докато се взираше в черно-белия шахматен рисунък, който се виеше през картината на Питър.

— Ето какво било.

Отново се обърна към снимката на екрана, където ту изчезваше, ту пак изскачаше черно-бял мотив, който се провираше през мъглата. Подобно на кобра.

— Човекът, направил снимката, трябва да се е намирал на почти същото място като Питър, когато е рисувал картината — рече Клара. Говореше сякаш на себе си.

Усети как сърцето й запрепуска. Но не от вълнение — в гърдите й не се играеше танц на радостта.

В снимката имаше нещо призрачно. На нея се виждаше свят, в който от мъглата можеше да изникне какво ли не. И какво ли не можеше да изпълзи от онзи пролом в земята, образуван от черно-бялата шарка.

Усещането се прехвърли и върху картината на Питър. Въпреки че на снимката бе запечатан един сив свят, какъвто бе обичайният свят на Питър, творбата му бе налудничава бъркотия от цветове.

Двете изображения обаче имаха нещо общо. Обединяваха се около простата и отчетлива шахматна змия. В градината.

Клара почувства как настръхва и я полазват тръпки, когато кръвта се отцеди от кожата й. Далеч от картината и от снимката. За да се скрие в дълбините на тялото й.

— Ето — посочи художничката към творбата на съпруга си. Тук е било.