Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
— Кое? — попита Рен-Мари.
— Началото на промените за Питър. Чудех се защо не е запазил някоя от другите си работи. Вероятно е рисувал в Пари, вероятно е рисувал и във Флоренция и Венеция. Но не е задържал картините, не ги е дал на Бийн да ги пази. Защо?
— И аз си задавах същия въпрос — рече Арман. — Защо?
— Защото не са си заслужавали? — предположи Жан Ги, а Клара го възнагради с усмивка.
— Именно. Именно. Запазил е тези. Може би е чул за градината по време на пътешествието си и е решил да я посети…
— Но защо? — попита Бовоар.
— Не знам. Сигурно защото е особена. Венеция, Флоренция и Париж са красиви, но всички ги познават. Всеки художник ходи по тези места да търси вдъхновение. Но Питър е искан нещо по-различно.
— Е, значи го е намерил — заключи Жан Ги, докато разглеждаше картините.
Все пак си бяха merde. Сякаш Питър се бе приземил в куп чина тор. И я бе нарисувал.
— Нямам представа какво се е случило — каза Клара, — но нещо в онази градина е променило Питър. Или е дало начален тласък на промяната.
— Като кораб, който сменя курса си — добави Гамаш. — Макар че ще му отнеме известно време да стигне до пристанището, важното е, че е тръгнал във вярната посока.
Питър вече не бе изгубен — мислеше си бившият детектив. Най-накрая бе намерил своята полярна звезда.
Но ако това бе вярно, защо бе отлетял за Торонто? За да занесе картините на Бийн? Можел е да ги изпрати по пощата като останалите.
За да се срещне с някогашния си преподавател? Дали е търсел наставник, дали се е надявал на поощрение? А може да е било нещо много по-просто и човешко. Типично за характера Питър.
Може би отново е бягал, изплашен от видяното в градината. Не е бил готов да продължи по този път. Може би е заминал за Торонто, за да се скрие.
Пак изплува притчата за Самара. Нямаше къде да се скрие. Не и от своята участ. Съдбата на Питър щеше да го застигне.
Значи Торонто бе поредната стъпка, която го бе приближила до целта на пътуването му.
В този момент като че ли всички си мислеха за едно и също, защото едновременно се извърнаха към отсрещната стена и погледнаха към платната, заковани на нея. Най-скорошните творби на Питър. Може би последните. И определено последните пътепоказатели, които бе оставил.
— Дай един сандвич с бекон! — подвикна Стюарт с такъв тон, г какъвто шериф от Дивия запад би си поръчал уиски.
Младият мъж съблече якето си и приглади мократа си коса.
Какво ти се е случило бре, момче? — попита сервитьорът н закусвалнята, докато забърсваше трохите от меламиновия плот.
— Какво знаеш за онази градина надолу по пътя?
Кръговите движения на парцала се забавиха и след малко спряха. Възрастният човек изгледа полицая внимателно.
— Градина като градина. Като всички други.
Стюарт стана от кръглото столче.
— Ще те оставя да си помислиш още малко. Когато се върна, искам по-добър отговор. И сандвича. И едно черно кафе.
В мъжката тоалетна Стюарт се облекчи, после си изми ръцете и си наплиска лицето в опит да отмие калта и тревата, които сякаш се бяха просмукали в кожата му. Част от калните петна се оказаха синини и младият мъж спря да търка.
Вкопчи се в порцелановия умивалник и се наведе към огледалото, вперил очи в изцъкленото си отражение. Знаеше, че учат адвокатите никога да не задават въпрос, ако не са подготвени да чуят отговора. Тези хора не обичаха изненадите.
Но при ченгетата беше точно обратното. Почти винаги се натъкваха на изненади. А те рядко бяха приятни.
Робърт Стюарт се запита дали бе подготвен за отговори, който го очакваше.
Когато пристигнаха, Клара седеше пред лаптопа, който Жан Ги бе донесъл. Кафето бе сварено и сервирано и художничката бе готова да „събуди“ компютъра.
На екрана бе отворена уеб страница.
— Какво е това място? — попита Клара. — Едва ли е обикновена градина. Не и с такова име.
— Нямахме възможност да прочетем повече за нея — призми Рен-Мари, след като донесе стол за себе си и седна до художничката. — Искахме да дойдем колкото се може по-бързо. Знаем само, че се намира недалеч от Дъмфрийс.
Мъжете също си придърпаха столове и седнаха да пият кафе и да четат за една градина на космичното размишление.
Стюарт се настани на високия стол пред бара. Очакваха го сандвич с бекон и чаша черно кафе, но нямаше и следа от възрастния сервитьор. Всъщност нямаше жив човек наоколо, по иззад люлеещата се врата се чуваха гласове.
Мъжът отхапа голяма хапка от препечения сандвич. Беше топъл, а пушеният бекон хрупкаше и имаше вкус на отминалото му детство. Стюарт с неохота остави сандвича и се озърна, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Беше сам в закусвалнята. Стана и с бързи тихи стъпки се приближи до вратата.