Дългият път към дома [bg]

— Никога не съм виждал собственика — призна старецът, който се оказа, че носи необичайното име Алфонс.

— Може ли да те наричам Ал? — попита Стюарт.

— Не.

— Той ли е създал градината?

— Да, той и покойната му съпруга. Чувал съм, че били свещ ни хора. Направили я за себе си, но после се разчуло и реши ли да я отворят за посетители.

Стюарт кимна. Дотук знаеше всичко. Знаеше също, че градината отваря само за един ден в годината.

— Не за един ден — поправи го Алфонс, — а само за пет часа веднъж годишно. В първата неделя на май.

— Тогава ли си ходил да я разгледаш? — попита Стюарт, но вече знаеше отговора.

— Не точно. Ходил съм вечерно време.

— Защо?

Явно Алфонс не бе очаквал подобен разпит. Трябваше ли да каже, че е бил в градината, за да бракониерства? Не за храна — имаха си предостатъчно. За забавление. Правеше го от дете. Стреляше по катерици и зайци. По къртици и полевки.

Трябваше ли да разкаже на полицая за последния път, когато отиде да постреля в онази градина? Случи се по здрач. Забеляза нещо да шава и вдигна оръжието.

Хвана заека на мушка. Животното седеше върху една от странните скулптури — бяло като кост стълбище, което се спускаше от голяма височина надолу по склона и се врязваше в тревата.

Заекът беше великолепен. Грамаден. Стар. Сив. Докато Алфонс го наблюдаваше през мерника на пушката, той бавно се изправи на задните си крака. Източи се. Застана нащрек. Сякаш долавяше нещо.

Алфонс впери поглед в него над цевта на оръжието. И дръпна спусъка, но не се случи нищо. Пушката заяде.

Докато ругаеше, Алфонс припряно отвори патронника, смени патрона и бързо го затвори с щракване. Предположи, че заекът отдавна е избягал.

Но той си стоеше на същото място. Като скулптура. Като част от градината. Стар сив камък. Хем жив, хем безжизнен.

Алфонс вдигна пушката, защото разбра, че от него зависи шии заекът ще живее, или не.