Красива мистерия [bg]

Затоплени от печката и от близостта на телата си.

А понякога, докато чакаха слънцето да изгрее, се молеха. С монотонната песен на псалмите. Не защото някоя камбана им бе дала сигнал, че е нужно. Не защото се страхуваха — от студа или нощта.

Молеха се, защото това им доставяше удоволствие. Правеха го за забавление.

До него винаги седеше Матю. И докато пееха, отец Филип забелязваше едва доловимото движение на ръката му. Матю тайничко дирижираше. Сякаш нотите и думите бяха част от него. Слети в едно цяло.

Отец Филип бе искал да улови тази ръка. Да стане част от нея. Да усети онова, което чувстваше Матю. Но, естествено, никога не хвана ръката на Матю. И никога нямаше да го стори, защото вече бе твърде късно.

Така беше преди записа.

Всичко това вече го нямаше. Беше убито. Не от камък в главата на Матю. То всъщност бе погубено още по-рано.

От онзи проклет запис.

Абатът подбираше думите си внимателно, дори онези, които не изричаше на глас. Записът наистина бе проклет. И отец Филип от дъното на душата си желаеше да не го бяха правили никога.

Този едър, мълчалив и доста стряскащ човек от полицията, го бе попитал дали изобщо грешеше. Той прибързано отговори, че греши непрекъснато.

А трябваше да му каже, че е грешил много пъти, но една от грешките му засенчва всички останали. Тя беше толкова грамадна, толкова шокираща, че се бе превърнала във вечен грях. Неизличимо мастило. Като архитектурния план на абатството. Грешката му се бе просмукала в самата тъкан на манастира. Сега тя определяше абатството и бе станала вечна.

Онова, което бе изглеждало толкова праведно, толкова хубаво, на толкова много нива, се бе превърнало в пародия. Гилбертинците бяха преживели Реформацията, бяха оцелели при Инквизицията. Бяха оцелели почти четиристотин години в дивата квебекска пустош. И най-накрая бяха открити. И стъпкани.

От онова, което бяха искали да опазят. От самите грегориански псалми.

Докато беше жив, отец Филип никога нямаше да повтори същата грешка.