Игри на злото [bg]

— Не си спомням как го правя — Бари поклати глава. — Знам какво сторих, но не си спомням как точно го върша. Помня как влачех Амилия навън. Тя плачеше, аз се паникьосах и я затворих в багажника. После се върнах и запалих къщата. Просто исках да залича следите. Господи, не знам какво съм си въобразявал.

После очите му срещнаха нейните и Алекс видя в тях искрица нелепа надежда.

— Мъртви са, нали?

— О, да, Бари, мъртви са — знакът, даден от следователката, не потвърждаваше кой точно е загинал, но Алекс предпочиташе за момента Бари да няма за какво да живее.

— Какво те накара да поискаш да се самоубиеш? Само страхът, че ще те хванат и ще те накажат?

Моля те, кажи да, замоли се Алекс на ум. Страхът да не бъде заловен сочеше загриженост единствено за последствията от действията му. Загриженост за това как ще се отразят тези действия на бъдещето му. Истинските угризения на съвестта бяха нещо съвсем различно.

За момент Бари се замисли и Алекс положи усилие да скрие нетърпението си. Прииска й се да го разтърси и да го накара да изплюе отговора. И един-единствен положителен резултат щеше да е напълно достатъчен.

Мъжът кимна и Алекс само дето не се пресегна през парапета да го разцелува. Бари го беше сторил! Беше доказал тезата й. Беше извършил зловещо престъпление без капчица разкаяние. Провалите, разочарованията — всичко си заслужаваше, щом беше стигнала до това!

Но Бари заговори.

— Отначало да. Отначало изпаднах в паника от това, което извърших, и от страх да не се върна пак в затвора. Но щом се качих тука, спомените почнаха да се връщат. Виждах лицето на Лиса, омразата и страха й, как се бори за въздух.

От лявото му око бликна сълза и потече по страната му. След нея последваха още и още и миг по-късно Бари ревеше като бебе.

Отвращението изпълни Алекс до краен предел. За момент той беше нейният триумф. Резултатът, към който се беше стремила. За секунда беше потвърдил правотата й, но сега вината беше изписана във всяка черта на лицето му.

— О, Бари, срамота!

— Не знам как можах да й сторя това. Аз я обичам! А Адам ми е брат. Как можах да го оставя там да умре? Що за човек причинява подобни неща на хората, които обича? Заради мен Амилия ще расте без майка!

Алекс имаше друго предвид с коментара си. Разочарованието й се дължеше на провала му, но тя не се и опита да му обяснява. Надеждите й за положителен резултат в случая пропаднаха.

За пореден път проучването й беше провалено от стария й враг: чувството за вина.

Господи, как само ненавиждаше разочарованията!

— Няма, Бари.

— Какво?

— Амилия няма да расте без майка.

Очите му отново се разшириха: пак същата глупава надежда.

— Искаш да кажеш, че Лиса не е…

Алекс поклати отрицателно глава.

— Искам да кажа, че Амилия изобщо никога няма да порасне. Умряла е в багажника ти. Убил си и дъщеря си, Бари. И тримата вече ги няма.