Мозайка от убийства [bg]

Артър и Емилия седяха на неудобните мебели в прекалено светлата стая и гледаха как гърдите на стареца се повдигат и спускат под завивките. И двамата знаеха какво си мисли другият, но не им се искаше да го казват с думи. Колко дълго щеше да им се наложи да седят тук? По кое време щеше да бъде прилично да си кажат, че са останали достатъчно дълго, и да се приберат у дома? Щяха ли да се обвиняват, ако не бяха там, когато настъпи самият край на живота му? И дали в крайна сметка това щеше да има някакво значение?

— Можеш да тръгваш, ако искаш — предложи накрая Емилия.

— Не. Ще остана с теб.

— Сигурен ли си?

— Да. Разбира се — той се замисли за момент. — Искаш ли кафе?

— Да, моля те.

Беше невъзможно да водят какъвто и да било разговор помежду си в една и съща стая с умиращ човек. Артър Редуинг се изправи и се потътри към кухненското помещение в края на коридора. Емилия остана сама.

И точно в този момент Едгар Ренард отвори очи, съвсем неочаквано, сякаш просто беше задрямал пред телевизора. Веднага я видя и не показа с нищо, че е изненадан. Може би от неговата гледна точка тя изобщо не си беше тръгвала — защото почти веднага се върна към темата на разговора, която беше повдигнал при последната им среща.

— Каза ли му? — попита я той.

— На кого, татко?

Тя се запита дали да не повика Артър. Но се боеше да извика или да направи нещо друго, с което да стресне умиращия.

— Не е справедливо. Трябва да им кажа. Те трябва да знаят истината.

— Искаш ли да повикам сестрата, татко?

— Не! — каза той.

Изведнъж заговори гневно, сякаш знаеше, че му остават броени минути живот и няма никакво време за губене. В същото време в погледа му просветна някаква яснота. По-късно доктор Редуинг щеше да каже, че това е било като неочакван дар в края на живота му. Деменцията най-сетне беше отстъпила и му беше върнала контрола върху собствените му мисли.

— Аз бях там, когато се родиха децата — каза той.

Гласът му зазвуча по-младежки и по-силно.

— Присъствах на раждането в имението „Пай Хол“. Майката беше лейди Синтия Пай. Беше красива жена, дъщеря на граф — но не беше здрава, и не беше достатъчно силна, за да роди близнаци. Боях се, че може да я загубя. В крайна сметка всичко мина добре. Родиха се две деца, с дванадесет минути разлика едно от друго, момче и момиче, и двете бяха здрави.

— Но след това, преди някой да разбере точно какво се е случило, при мен дойде сър Мерил Пай. Сър Мерил. Той не беше добър човек. Всички се страхуваха от него. И не беше доволен. Защото момичето се беше родило първо, разбираш ли? А имението щеше да остане за първородното дете… Беше необичайно наследствено условие, но така стояха нещата. Наследникът беше първородното дете, без значение от какъв пол е, а не най-големият син. Но той искаше да го остави на момчето. Беше наследил имението от баща си, който на свой ред го беше наследил от своя баща — и винаги наследниците бяха открай време момчета. Разбираш ли? Той не искаше цялото имение да остане за едно момиче, така че ме накара… нареди ми… да кажа, че момчето се е родило първо.