![Мозайка от убийства [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/4/mozajka-ot-ubijstva-bg-download.jpg)
Мозайка от убийства [bg]
- Автор: Горовиц Энтони
- Серия: Сюзан Райланд #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-216-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мозайка от убийства [bg]». Краткое содержание книги:
„Бутилка вино. Голям пакет тортила чипс и бурканче пикантен сос. За гарнитура: пакет цигари (знам, знам). Дъжд, който барабани по прозорците. И една нова книга. Има ли нещо по-хубаво?“
„С елегантните и шеговити предизвикателства на сюжета си „Мозайка от убийства“ е идеалната интелектуална мистерия за познавачи.“ Тайм Мегъзин
„Класическа „уютна“ криминална мистерия в модерна рамка, изобретателно изградена като огледален лабиринт.“ Уол Стрийт Джърнъл
— Е, аз няма да се радвам на смъртта на когото и да било. Това би било съвсем греховно. Но съм готов да ви призная, че когато чух тази новина, за известно време в главата ми се въртеше точно тази мисъл. Беше грешно от моя страна. Не би трябвало да позволявам на личните си чувства да отравят преценката ми.
— Най-добре ще е да разгледате Дингъл Дел — намеси се Хенриета. — Ако не сте се разхождали там, няма как да разберете защо означава толкова много за нас. Искате ли да ви заведа?
— С голямо удоволствие — отговори Тип.
Двамата си бяха изпили чая. Фрейзър си взе тихомълком още една бисквита, после всички излязоха заедно през френските прозорци. Градината в дома на викария се простираше на около двадесет ярда разстояние, с лек наклон надолу и по една цветна леха от двете страни на моравата, която ставаше все по-дива и неподдържана, колкото повече се отдалечаваха от къщата. Беше съзнателно оформена по този начин. Така между имота на семейство Осбърн и гората зад него нямаше ограда или видима граница, и беше невъзможно да се определи къде свършва едното и започва другото.
И така, те изведнъж се озоваха в Дингъл Дел. Високите дървета — дъбове, ясени и брястове — внезапно се издигнаха от всичките им страни, обградиха ги и ги скриха от погледа на останалия свят. Беше прекрасно място. Лъчите на следобедното слънце се спускаха косо между листата и клоните, които ги обагряха в меко зелено, а сред тях танцуваха пеперуди…
— Венерина седефка — промърмори на себе си Хенриета.
Земята под краката им беше мека: туфи трева и мъх, сред които тук-там цъфтяха китки диви цветя. В горичката имаше нещо необичайно. В никакъв случай не можеше да се нарече „гора“ — беше твърде малка, но при все това, докато се намираха вътре в нея, сякаш нямаше краища и път, който видимо да води навън от нея. Всичко беше съвсем притихнало. Въпреки че сред короните на дърветата прехвърчаха птици, те го правеха съвсем безшумно. В тишината отекна единствено бръмченето на една земна пчела, което се изгуби също толкова бързо, колкото се беше появило.
— Някои от тези дървета са на по двеста или триста години — отбеляза Осбърн, като се огледа. — Знаете ли, че сър Магнъс е намерил своето съкровище точно тук? Римски монети и накити, които сигурно са били заровени под земята, за да бъдат на сигурно място. Всеки път, когато идваме тук, горичката изглежда различна. По-късно през годината никнат чудесни гъби. Има и всякакви видове насекоми, ако човек се интересува от такива неща…
Те стигнаха до една туфа див чесън с бели цветове като разпръснати звезди, а зад нея видяха някакво друго растение — с плетеница от остри листа, които покриваха пътеката под краката им.
— Atropa belladona — отбеляза Тип. — Беладона. Доколкото разбрах, госпожо Осбърн, вие сте имали нещастието да настъпите един представител на този растителен вид и сте пострадали от отровата му.
— Да. Беше много глупаво от моя страна. Освен това извадих лош късмет — порязах си крака.
Тя притеснено се разсмя, преди да продължи:
— Не знам какво ми беше станало, та да изляза боса. Предполагам, че просто ми харесва да усещам мъха под стъпалата си. Във всеки случай, определено си научих урока. Отсега нататък ще стоя по-далеч от това растение.
— Искате ли да продължим нататък? — предложи Осбърн.
— Имението „Пай Хол“ е съвсем близо, от другата страна на горичката.
— Да. Ще бъде интересно да го видим отново — отговори Тип.
Между дърветата не водеше истинска пътека. Те продължиха в зеления сумрак и достигнаха до другия край на горичката също толкова неочаквано, колкото се бяха озовали в нея. Дърветата внезапно се разредиха и пред тях се показа езерото с неподвижната си черна вода, а зад него моравата, която плавно се издигаше към имението „Пай Хол“. Фреди Пай беше пред голямата къща и подритваше една футболна топка, а освен него видяха и Брент, застанал на колене пред една цветна леха, с градинарски ножици в ръцете си. Нито един от двамата не забеляза новодошлите. Оттук изобщо не се виждаше къщата на портиера, скрита зад своята собствена естествена ограда от дървета.
— Е, пристигнахме — каза Осбърн.
Той прегърна жена си през раменете с една ръка, но след това размисли и я пусна.
— В действителност имението „Пай Хол“ е прекрасно място. В определен момент от историята си е било женски манастир. От векове насам е собственост на една и съща фамилия. Ако не друго, поне никога няма да могат да го съборят!
— Тази къща е станала свидетел на много смърт — отбеляза Тип.