Мозайка от убийства [bg]

— Естествено, че нямаме нищо против да ви кажем. Просто не е много приятно да се отнасят с нас като със заподозрени. Ако се обадите на управителя на хотел „Шепли Корт“, той ще потвърди, че сме били там цяла седмица. Намира се недалеч от Дартмут.

— Благодаря ви.

Те се обърнаха и поеха обратно през Дингъл Дел; Тип и Робин Осбърн вървяха отпред, а Хенриета и Джеймс Фрейзър крачеха след тях.

— Не се съмнявам, че вие сте служили на погребението на госпожа Блекистън — каза Тип.

— Точно така. За късмет се прибрахме навреме, макар че сигурно щях да прекъсна почивката си, ако се бе наложило.

— Питам се дали сте забелязали един човек, непознат в селото. Доколкото разбрах, той е стоял сам, встрани от останалите опечалени. Казаха ми, че е бил с някаква старомодна шапка.

Робин Осбърн се замисли, преди да отговори:

— Струва ми се, че имаше един човек, който носеше мека шапка с широка периферия. Доколкото си спомням, човекът си тръгна съвсем внезапно. Но се боя, че не мога да ви кажа почти нищо друго за него. Както можете да си представите, мислите ми бяха заети с други неща. Във всеки случай, този човек определено не се появи в „Кралския герб“ след погребението.

— А дали случайно обърнахте внимание на Робърт Блекистън по време на службата? Интересно ми е какви са впечатленията ви от неговото поведение.

— Робърт Блекистън?

Двамата бяха стигнали до туфата с беладона и Осбърн внимателно я заобиколи.

— Чудя се защо ме питате точно за него — продължи той. — Ако трябва да бъда честен с вас, беше ми жал за него. Чух за онази разправия с майка му. След смъртта й в селото тръгнаха всякакви слухове. Но аз не им давах ухо. Смятам, че хората могат да бъдат доста жестоки — или поне да не се замислят за думите си. Което често пъти е едно и също. Не мога да кажа, че познавам Робърт както трябва. Животът му не е бил лесен, но сега си е намерил млада дама, и аз много се радвам за него; Госпожица Сандърлинг работи в лекарския кабинет и аз не се съмнявам, че тя ще му помогне да улегне. Двамата вече ме помолиха да ги бракосъчетая в църквата „Сейнт Ботолф“. Очаквам го с нетърпение.

Той замълча, преди да продължи:

— Двамата с майка му се караха. Това е общоизвестно. Но аз го наблюдавах по време на службата — двамата с Джоузи стояха съвсем близо до мен — и виждах, че скръбта му е съвсем искрена. Когато стигнах до последната част от словото си, той се разплака и скри очите си с ръка, за да не се видят сълзите, така че Джоузи го хвана за ръката, за да го успокои. За едно момче е трудно да изгуби майка си, независимо какви чувства е имало между тях — и аз не се съмнявам, че той горчиво съжалява за думите си. Както се казва в старата поговорка: „Лошата дума идва бързо, прошката — бавно.“

— Какво мислите за Мери Блекистън?

Осбърн не отговори веднага. Продължи да крачи напред, докато отново не стигнаха до градината в свещеническия дом. Едва тогава каза:

— Тя беше естествена част от селото. И ще липсва на всички.

Но не каза нищо повече.