![Мозайка от убийства [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/4/mozajka-ot-ubijstva-bg-download.jpg)
Мозайка от убийства [bg]
- Автор: Горовиц Энтони
- Серия: Сюзан Райланд #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-216-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мозайка от убийства [bg]». Краткое содержание книги:
„Бутилка вино. Голям пакет тортила чипс и бурканче пикантен сос. За гарнитура: пакет цигари (знам, знам). Дъжд, който барабани по прозорците. И една нова книга. Има ли нещо по-хубаво?“
„С елегантните и шеговити предизвикателства на сюжета си „Мозайка от убийства“ е идеалната интелектуална мистерия за познавачи.“ Тайм Мегъзин
„Класическа „уютна“ криминална мистерия в модерна рамка, изобретателно изградена като огледален лабиринт.“ Уол Стрийт Джърнъл
Робин и Хенриета Осбърн седяха един до друг на една кушетка и нямаше как да изглеждат по-неловко — или по-гузни, честно казано. Тип едва беше започнал с въпросите си, а те вече се оправдаваха и очевидно се бояха от всеки следващ въпрос. Фрейзър разбираше на какво бяха подложени. Не го виждаше за пръв път. Човек можеше да е съвсем невинен и уважаван гражданин, но в мига, в който детективът започваше да разговаря с него, се превръщаше в заподозрян — и от този момент нататък нито една негова дума не можеше да се приема за чиста монета. Всичко беше част от играта, а точно в този момент му се струваше, че семейство Осбърн не я играеха много добре.
— Вечерта, когато е бил убит сър Магнъс Пай, вие сте излезли от дома си, госпожо Осбърн. Трябва да е било към осем и петнадесет.
Тип я зачака да отрече това, но тя не го направи и той продължи:
— Защо?
— Може ли да попитам кой ви е казал за това? — отговори с въпрос Хенриета.
Тип сви рамене.
— Повярвайте ми, госпожо Осбърн, това няма никакво значение. Задачата ми е да установя къде са били всички по времето на смъртта, за да сглобя мозайката, ако мога да се изразя по този начин. Задавам въпроси и получавам отговори. Това е всичко.
— Просто не ми харесва, че някой ме е шпионирал. Точно това е проблемът с живота на село. Всички непрекъснато те следят.
Викарият нежно я потупа по ръката и тя продължи:
— Да. По това време наистина бях излязла, за да потърся съпруга си. Работата е там…
Тя се поколеба.
— Работата е там, че и двамата бяхме доста разстроени от една новина, която бяхме научили току-що, и той беше излязъл сам. Когато започна да се стъмва, а той все още не се беше прибрал, аз започнах да се питам къде е.
— А къде бяхте всъщност, господин Осбърн?
— Отидох в църквата. Всеки път, когато трябва да си подредя мислите, отивам там. Не се съмнявам, че ще ме разберете.
— Пеша ли отидохте или с велосипеда си?
— Ако се съди по начина, по който ми задавате този въпрос, господин Тип, сигурно вече знаете отговора. Бях с колелото.
— По кое време се прибрахте у дома?
— Предполагам, че трябва да е било около девет и половина.
Тип се намръщи. Според показанията на Брент той беше чул викария да минава с колелото си покрай „Лодкаря“ около половин час, след като самият той беше пристигнал там. Значи около девет часа вечерта, или девет и петнадесет. Това представляваше несъответствие — поне петнадесет минути, които оставаха без обяснение.
— Сигурен ли сте за часа? — попита той.
— Аз съм абсолютно сигурна — намеси се Хенриета. — Както вече ви казах, бях разтревожена за него. Определено държах часовника под око, така че видях кога се прибра съпругът ми: точно в девет и половина. Бях му оставила готова вечеря и останах с него, докато се нахрани.
Тип реши да не продължава с този въпрос. Имаше три възможности. Първата и най-очевидната от тях беше семейство Осбърн да лъжат. Жената определено изглеждаше притеснена и като че ли се опитваше да предпази своя съпруг. Втората възможност беше Брент да е допуснал грешка — въпреки че показанията му се бяха оказали изненадващо надеждни. А третата…?
— Предполагам, че сте били разстроени от новината за новия проект за застрояване? — попита той.
— Точно така — отговори Осбърн, като посочи към прозореца и гледката, която се разкриваше оттам. — Ще бъде точно там. На края на градината ни. Естествено, този дом не е наша собственост. Къщата е на църквата, така че двамата със съпругата ми няма да останем завинаги в нея. Но все пак ми се струва, че този проект е вреден. И напълно ненужен.
— Проектът може би няма да се осъществи — обади се Фрейзър. — След като сър Магнъс вече не е между живите и прочие…