Мозайка от убийства [bg]

— Можете ли да ми разкажете какво точно се случи?

— Никога няма да го забравя, господин Тип. Докато съм жив. По онова време си мислех, че аз съм виновен. Много хора казваха така и може би татко също го вярваше. Не ми е казвал нищо за това. След този ден почти не е говорил с мен и сега не съм го виждал от години. И сигурно има право. Том беше с две години по-малък от мен и аз трябваше да го гледам. Но аз го оставих сам — и преди да разбера какво става, вече го вадеха от езерото, а той се беше удавил. Беше само на дванадесет години.

— Ти не си бил виновен за това, Робърт — каза Джой.

Тя го прегърна и силно го притисна към себе си.

— Било е нещастен случай. Ти дори не си бил наблизо…

— Аз го изведох в градината. И аз го оставих сам.

Той вдигна поглед към Тип. Очите му изведнъж бяха блеснали от сълзи.

— Беше през лятото, в един ден като днешния. Тръгнахме на лов за съкровища. Непрекъснато търсехме някакви скъпоценности — сребро и злато — защото знаехме как сър Магнъс е открил цяло съкровище в Дингъл Дел. Заровено съкровище! Всяко момче си мечтаеше за това. Бяхме чели комиксите в „Магнет“ и „Хотспър“ и се опитвахме да направим така, че да се сбъднат наистина. А и сър Магнъс ни окуражаваше. Дори ни поставяше предизвикателства, с които трябваше да се справим. Значи може би и той донякъде е виновен за онова, което се случи. Не знам. Винаги става въпрос кой е виновен, нали? Когато се случи нещо подобно, човек се опитва да намери някакъв начин да си го обясни.

— Том се удави в езерото. До ден днешен не знаем как точно е станало. Беше с всичките си дрехи, така че няма как да е отишъл да плува. Може би е паднал във водата. Може би си е ударил главата. Брент го намери и го извади от езерото. Аз го чух да вика и дотичах през моравата. Помогнах му да го извадим на брега и се опитах да го съживя, както ни бяха показвали в училище. Но нямаше какво да направя. Докато мама дойде, вече беше късно.

— Невил Брент вече е работил там? — попита Чъб. — Самият той сигурно е нямал двадесет години.

— Да. Беше много млад, но вече помагаше на баща си. В действителност той пое работата като градинар, след като татко му почина.

— Сигурно е било голям шок за вас да видите брат си в това състояние — каза Тип.

— Скочих във водата. Хванах го. Крещях, плачех и дори сега не мога да се принудя да погледна онова проклето място. Никога не съм искал да оставаме в къщичката на портиера и ако беше станало така, както исках аз, щях изобщо да се махна от Саксби на Ейвън — и сега, след всичко, което се случи, може би точно така ще стане. Така или иначе, баща ми се прибра същата вечер. Разкрещя се на майка ми. Разкрещя се и на мен. Не се опита да ни помогне. Само ни се ядоса. И една година след това ни остави. Каза, че с този брак е свършено. Така и не го видяхме повече.