Мозайка от убийства [bg]

— И господин Тип работи с мен. А ти би трябвало да се държиш по-възпитано, млади човече. Ако не искаш да съдействаш, ще видим как ще се чувстваш след една нощ зад решетките. Доколкото разбрах, няма да ти е за пръв път.

Той запали цигарата си и духна клечката.

Джой отпусна ръка върху ръката на годеника си.

— Моля те, Робърт…

Той сви рамене, за да отмести ръката си.

— Нямам какво да крия. Питайте ме, каквото искате.

— В такъв случай нека да започнем от самото начало — предложи Тип. — Ако това не ви притеснява, може би ще можете да ни опишете детството си в имението „Пай Хол“.

— Не ме притеснява, макар че никога не съм бил особено щастлив там — отговори Робърт. — Не е приятно, когато майка ти изпитва по-силни чувства към работодателя си, отколкото към собствения ти баща — но си беше точно така, почти от първия ден, когато се преместихме да живеем в имението, в жилището на портиера. Сър Магнъс това, сър Магнъс онова! Нищо друго не я интересуваше, макар че никога не му е била нещо повече от прислужница. Татко също не беше доволен. Не му беше лесно да живее в чужда къща, на чужд имот. Но двамата издържаха известно време. Преди войната татко нямаше много работа. Така поне имахме къде да живеем и някакъв редовен доход. Така че той се примиряваше.

Бях на дванадесет години, когато се нанесохме там. Преди това живеехме в „Шепардс Фарм“, къщата на дядо ми. Беше доста запусната, но на нас ни харесваше, защото никой не ни закачаше там. Двамата с Том сме родени в Саксби на Ейвън и винаги сме живели тук. За мен на света нямаше друго място. След като старата икономка напусна сър Магнъс имаше нужда от някого, който да се грижи за къщата му, а майка ми вече беше започнала да работи в селото, така че всъщност беше очевиден кандидат.

През първата година или някъде там, всичко беше наред. Жилището на портиера не беше толкова лошо място за живеене, а освен това след „Шепардс Фарм“ ни се струваше, че имаме много повече място. Всички си имахме отделни стаи, което беше приятно — мама и татко бяха в дъното на коридора. Аз се хвалех в училище, че живея на толкова богаташко място, макар че другите деца само ме дразнеха за това.

— Добре ли се разбирахте с брат си?

— Карахме се, както всички момчета. Но освен това бяхме много близки. Непрекъснато се гонехме из цялото имение. Играехме на пирати, на ловци на съкровища, на войници и на шпиони. Том измисляше всички игри. Беше по-малък от мен, но освен това беше и много по-умен. Нощем ми изпращаше кодирани съобщения, като почукваше по стената. Сам си беше измислил кода. Не разбирах нито дума, но слушах как продължава да почуква, дълго след като и двамата трябваше вече да сме заспали.