Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
— Не мисля, че това е краят на култа към Мерсер — каза Прис. — Но точно в този миг има милиони нещастни човешки същества — тя се обърна към Изидор. — От месеци чакаме това да се случи. Знаехме че е предстоящо — разобличението на Бъстър — Прис се поколеба за миг и после продължи. — Пък и защо не? Бъстър е един от нас.
— Той е андроид — обясни Ирмгард. — Но никой не знае. Никой от хората.
Прис се наведе и отряза още едно краче на паяка. Неочаквано Джон Изидор я блъсна встрани и внимателно хвана мъничкото същество. После го занесе до умивалника, пусна го вътре и отвори крана. Сякаш потапяше във водата всички свои доскорошни надежди.
— Ама той наистина е съвсем разстроен — в гласа на Ирмгард се долови напрежение. — Стегни се Джон. Кажи нещо — тя се обърна към Прис и мъжа си — Като го гледам така и аз започвам да се изнервям. Защо мълчи? Не е проговорил откакто пуснахме телевизора.
— Причината не е в телевизора — каза Прис. — А в паяка. Така ли е, Джон Изидор? Ще се оправи — подвикна тя след Ирмгард, която отиде да спре телевизора.
След като известно време разглежда с любопитство Изидор, Рой най-сетне проговори:
— Из, всичко свърши. Говоря за мерсеризма — той стисна трупа на паяка с върховете на пръстите си и го вдигна над умивалника. — Може би това беше последният паяк. Последният жив паяк на Земята. В такъв случай, това е краят на паяците.
— Аз… не се чувствам добре — проговори Изидор. Той взе една чаша от шкафа и известно време — не знаеше колко точно — постоя, стиснал чашата в ръка. А след това се обърна към Рой Бети.
— Значи небето зад Мерсер е нарисувано, така ли? И не е истинско?
— Ти сам видя увеличения сектор, който показаха в предаването — отвърна Рой. — И следите от четка.
— С мерсеризма не е свършено — обяви Изидор. Той почувства, че между трите андроида има някаква ужасна връзка. „Паякът — помисли си той. — Може би това наистина е бил последният паяк на Земята, както бе казал Рой Бети. Но сега вече го няма, изчезна също като Мерсер“ — той се огледа наоколо и видя покрития с прах и порутен апартамент, в ушите му кънтеше прибоят на задаващия се кипъл, окончателният хаос за всички форми, наближаващата победа на пустотата. И всичко това се издигаше около него като стена, а той стоеше неподвижно, стиснал мъничката керамична чаша в ръка, после кухненският шкаф изскърца и се покри с пукнатини, а подът под краката му неочаквано подаде.
Изидор протегна ръка и докосна стената. Ръката му хлътна в мазилката и на пода се посипаха дребни парчета, които наподобяваха радиоактивния прах отвън. Изидор седна на креслото до масичката, но металните крака се извиха като прогнили и проядени отвътре тръби. Той подскочи, остави чашата и се помъчи да върне на краката предишната им форма. Но в същия миг креслото се разпадна в ръцете му и навън щръкнаха винтовете, които доскоро го държаха цяло. Изидор видя, че поставената на масата чаша се покрива с тънки като паяжини пукнатини, а след това гланцовият й ръб се отлюпи и отдолу зейна груба, неравна материя.
— Какво прави той? — достигна до ушите му гласът на Ирмгард Бети. — Ще изпочупи всичко! Изидор, престани…
— Но аз не го правя — рече Джон. Той се отправи с неуверена крачка към хола, искаше да остане сам, след това приседна на изтърбушената кушетка и впери поглед в покритата с петна стена, по която бяха пропълзели милион насекоми преди да изчезнат завинаги и изведнъж си спомни за трупа на убития паяк, с четири изтръгнати крачета.
„Всичко тук е ужасно старо — помисли си той. — Някъде далеч в миналото е започнало да се разлага и този процес е необратим. Също както с мъртвия паяк.“
От вдлъбнатините, образувани при хлътването на пода се показаха части от телата на мъртви животни — глава на врана, мумифицирани ръце, които може би са принадлежали на маймуна. Малко по-нататък се виждаше осел, застинал неподвижно и въпреки това, на пръв поглед жив, във всеки случай още не беше започнал да се разлага. Изидор се приближи към него, усещайки как под краката му пращят като съчки изпотрошените кости. Но още преди да се приближи до осела — едно от съществата, които обичаше най-много — върху беззащитната муцуна на животното се спусна незнайно откъде взела се блестящо-черна врана. „Не бива — искаше да извика той, но враната вече се бе заела да кълве очите на осела. — Ето пак — мислеше си той. — Това отново се случва с мен. Сигурно ще прекарам дълго тук, долу — също както предишния път. И винаги е така, защото тук нищо не се променя, настъпва момент, когато дори процесът на разлагане спира.“
Отнякъде полъхна сух ветрец и купчините от кости около него се разпиля като есенни листа.