Мечтаят ли роботите за електроовце?

— Какво направи? — запита го мъжът, стиснал прожектора.

— Оставих един паяк — отвърна Джон, учуден, че мъжът не го вижда — в ярката светлина на прожектора паякът изглеждаше по-голям от всичко живо. — За да може да избяга.

— А защо не го занесеш в твоя апартамент? Не е ли по-добре да го поставиш в буркан? Цената им нарасна с десет процента, ако се съди по януарското издание на Сидни. Можеше да получиш най-малко стотина долара за него.

— Ако го занеса обратно, тя отново ще започне да го реже — рече Изидор. — Късче по късче, за да види от какво е направен.

— Така постъпват андроидите — каза мъжът. Той бръкна в джоба на шлифера си, извади нещо, разтвори го и го подаде на Изидор.

В неясната светлина наоколо ловецът приличаше на съвсем обикновен, незабележим човек. Лицето му беше закръглено и гладко, с нищо неотличаващи се черти, приличаше по-скоро на чиновник от някоя бюрократична служба. Упорит и безличен. Нямаше нищо от образа на злото божество, който си беше изградил Изидор.

— Аз съм полицейски инспектор от Управлението в Сан Франциско. Декард, Рик Декард — мъжът захлопна удостоверението си и го прибра в джоба на шлифера. — Горе ли са сега? И тримата?

— Ами, работата е там че, — заобяснява Изидор, — аз ги наглеждам. Двете са жени. Последните от групата са, другите са мъртви. Пренесох телевизора на Прис в моя апартамент за да могат да гледат Бъстър Приятелчето. А Бъстър доказа, без никакво съмнение, че Мерсер не съществува — Изидор говореше развълнувано, горд, че е научил нещо много важно, за което ловецът очевидно не беше чул.

— Хайде да се качим горе — каза Декард. Неочаквано в ръката му се появи лазерен пистолет, насочен право към Изидор, после, след известно колебание Рик го прибра. — Ти си от ония, особените, нали? Пилешка глава.

— Но аз имам работа. Карам фургон на… — той изведнъж осъзна, че е забравил името на фирмата, за която работи, — … една ветеринарна лечебница. Ветеринарната лечебница „Ван Неес“ — спомни си Изидор. — П-притежание на Ханибал Слоут.

— Ще бъдеш ли така добър, — запита Декард, — да ми покажеш пътя до твоя апартамент? Тази сграда има поне хиляда апартамента, така че ще ми спестиш доста труд — гласът му издаваше умора.

— Ако ги убиеш, — предупреди го Изидор, — никога вече няма да можеш да се сливаш с Мерсер.

— Значи не искаш да ме заведеш, така ли? Кажи ми поне на кой етаж е. Само това. А аз ще се оправя нататък.

— Не — поклати глава Изидор.

— Според щатския и федерален закон… — заговори Декард и после се отказа. — Лека нощ — пожела той и пое по алеята към сградата, следвайки мъничкият ярко-жълт кръг от светлина.

След като влезе в сградата Декард изгаси светлината и продължи напред, ориентирайки се по мъждукащите и доста нарядко разположени крушки по стената.

„Пилешката глава, — мислеше си той, — знае че са андроиди. Знаеше го още преди да му кажа. Но изглежда че не разбира какво значи това. Всъщност, кой ли разбира? Аз? Нима разбирам? Една от тях, ще бъде точно копие на Рейчъл — припомни си той. — Може би особеният е живял точно с нея. Интересно, как ли се е чувствал? Дали е същата, която е осакатила паяка му? Бих могъл да се върна и да го взема. Никога досега не съм намирал живо същество. Сигурно усещането е фантастично, вървиш и изведнъж съзираш в краката си нещо живо. Може би някой ден това ще се случи с мен, както е станало с него.“