Мечтаят ли роботите за електроовце?

18

— Донеси тук вещите ми — нареди Прис на Джон Изидор. — Най-вече държа на телевизора. Не искам да изпусна съобщението на Бъстър Приятелчето.

— Да — съгласи се Ирмгард Бети с пламнали очи. — Необходим ни е телевизор. С такова нетърпение очаквахме тази вечер и тя скоро ще започне.

— Моят телевизор хваща само правителствения канал — рече Изидор.

Рой Бети се обади от дъното на просторния хол, където се бе настанил в удобното меко кресло:

— Из, ние искаме да гледаме Бъстър Приятелчето и неговите Дружелюбни приятели. Всъщност, ако искаш мога да ти викам Джон? Както и да е — надявам се, че ме разбираш? И така — ще ни донесеш ли телевизора?

Изидор се отправи през ехтящия пуст хол към стълбището. В него продължаваше да цъфти мощният, ухаен аромат на щастието, усещането, че за първи път през целия си скучен живот си е необходим.

„Те са зависими от мен — повтаряше си той, докато се спускаше по покритите с прах стълби към долния етаж. — Наистина чудесна идея — да гледаме заедно Бъстър. Далеч по-приятно, отколкото когато го слушам по радиото в кабината на камиона. Пък и обявяването на сензационното съобщение е съвсем предстоящо. Ето че благодарение на Прис, Рой и Ирмгард ще имам възможността да гледам най-вълнуващата вест от много години насам. Как ти се струва това, а?“ — рече си той.

За Джон Изидор животът беше преминал в друго измерение.

Той влезе в доскорошния апартамент на Прис, изключи телевизора от мрежата и откачи антената. Тишината неочаквано се спусна върху него и той усети, че ръцете му изтръпват. Далеч от доскорошната компания на семейство Бети и Прис, Джон почувства, че започва да избледнява и става инертен, като чезнещия образ от екрана на изключен телевизор.

„Трябва да си сред хората, — рече си той, — ако въобще искаш да живееш. Преди другите да дойдат тук нямах нищо против самотата. Но сега всичко се промени. Няма връщане назад — от живота сред хора, към обитаване в самота. Божичко, та аз съм този, който зависи от тях — помисли си панически той. — Добре че решиха да останат.“

Необходими бяха две слизания за да прехвърли всички вещи на Прис в горния апартамент. Джон реши първо да отнесе телевизора, а след това да се върне за останалия багаж. Той се изкачи запъхтян по стълбите и с изтръпнали от болка пръсти постави телевизора на малката масичка в хола. Останалите го гледаха равнодушно.

— Тук имаме чудесен сигнал — рече той като си поемаше дъх. След това включи телевизора в мрежата и постави антената. — Преди, когато хващах Бъстър и неговите…

— Млъкни и включи предаването — нареди му Рой Бети.

Изидор побърза да изпълни заръката. След това се отправи към вратата.

— Още едно слизане — обяви той — и съм готов.

Чувстваше сладката топлина на тяхното присъствие.

— Добре — рече замислено Прис.

„Не знам защо, — мислеше си Джон, докато се спускаше повторно по стълбите, — но имам чувството, че те ме използват. Няма значение. Все пак — хубаво е да имаш приятели.“

Той влезе в апартамента, събра дрехите на момичето в куфара, нарами го и се затътри обратно.

Докато се качваше по стълбите, нещо дребно се раздвижи в праха.

Изидор мигновено остави куфара и извади от джоба си малък пластмасов буркан, какъвто носеха всички жители на планетата именно заради подобни случаи. На стълбата помръдваше паяк, неизвестно откъде появил се, но жив. С треперещи от вълнение пръсти Джон го пъхна в буркана и завъртя капачката, на която бяха пробити предварително въздушни отвори.

Когато стигна пред вратата на горния етаж той спря за да си поеме дъх.