Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
Декард бе взел от колата подслушвателно устройство. Той го включи, миниатюрната антена се завъртя, а екранът блесна в светлина. В тишината на коридора екранът не показваше нищо. Значи не са на този етаж. Декард завъртя антената нагоре и уредът веднага улови слаб сигнал. Втория етаж. Декард прибра уреда в куфарчето и пое по стълбите нагоре.
В мрака дебнеше нечия фигура.
— Ако мръднеш, ще те отстраня — каза Рик. Отсреща стоеше мъжкият екземпляр. Декард беше стиснал конвулсивно дръжката на лазера, но не смееше да го вдигне. Бяха го изпреварили, съвсем неочаквано.
— Не съм андроид — проговори фигурата. — Името ми е Мерсер — говорещият пристъпи на светло. — Обитавам тази сграда заради мистър Изидор. Това е същият този особен с паяка, с когото разговаряхте преди малко.
— Значи ли това, че аз вече съм отречен от мерсеризма? — запита Рик. — Както каза пилешката глава? Заради онова, което ще сторя след малко?
— Мистър Изидор, — отвърна Мерсер, — говореше от свое име. Това, което възнамерявате да направите, трябва да бъде направено. Не веднъж съм го казвал — той вдигна ръка и посочи стълбите зад Рик. — Дойдох, за да ви съобщя, че един от тях не е в апартамента, а по-надолу зад вас. Той е най-опасният от тримата и с него трябва да се справите пръв — треперещият, изнемощял глас на стареца внезапно се изпълни с тревога. — Побързайте, мистър Декард. На стълбите.
Рик измъкна лазера, завъртя се на пръсти и пристъпи напред. По стълбите право към него съвсем безшумно тичаше жена и Декард неочаквано осъзна, че я познава. Той свали оръжието.
— Рейчъл — произнесе объркано Декард. Нима го беше последвала чак дотук? Но защо? — Върни се в Сиатъл — рече й той. — Остави ме. Мерсер ми каза, че трябва да го направя.
Едва в този миг Декард осъзна, че жената пред него не е Рейчъл.
— В името на онова, което бяхме ние един за друг — каза андроидът и протегна ръце, сякаш за да се вкопчи в него.
„Дрехите, — помисли си Декард, — ето кое е различното — Очите са същите. И не е само тя — могат да бъдат цял легион, всяка със своето собствено име и всички досущ като Рейчъл Роузен. Рейчъл — прототипът, създаден за да защитава останалите.“
Той вдигна оръжието и стреля и в същия миг тя се хвърли върху него. Тялото на андроида се пръсна и разлетя на дребни парчета. Декард прикри лицето си с ръце, а когато погледна отново, лазерният пистолет, който андроидът държеше се търкаляше обратно надолу по стълбите, а ехтящият звук от металическото подрънкване ставаше все по-слаб. Най-опасният от тримата, беше казал Мерсер. Декард се огледа за стареца, но той беше изчезнал.
„Могат да ме преследват с образа на Рейчъл, — мислеше си Декард, — докато издъхна, или докато не открият нещо по-съвършено. А сега — другите двама. Мерсер каза, че един от тях не е в апартамента. Мерсер е на моя страна — рече си той. — Той ми се яви и ми предложи помощта си. Ако не беше ме предупредил тя — то — щеше да ми види сметката. Сега вече мога да се справя с останалите. Защото извърших невъзможното. Рейчъл смяташе, че не мога да го направя. Но сега всичко свърши — само за миг. От тук нататък, всичко е въпрос на умение. Двамата Бети ще са трудни, но не като това, с което се справих.“
Стоеше сам в пустия коридор. Мерсер си беше отишъл, след като бе свършил онова, заради което бе дошъл. А от Рейчъл — или по-точно Прис Стратън — не беше останало нищо. Но някъде в сградата се спотайваха още два андроида, те чакаха и вече знаеха, какво се е случило. Сигурно ги беше страх. Станалото беше техният отговор на проникването му в сградата, отчаян опит за спасение. И ако не беше Мерсер, сигурно щяха да успеят. Но сега за тях бе настъпила студената зима.
Рик съзнаваше, че трябва да действа бързо. Той затича надолу по коридора и изведнъж портативният енцефалоскоп в джоба му регистрира наличие на мозъчна активност. Стоеше пред техния апартамент. Вече нямаше нужда от никакви уреди — Декард захвърли всичко и почука на вратата.
— Кой е? — запита мъжки глас отвътре.
— Аз съм — Изидор — отвърна Рик. — Пуснете ме, имате нужда от м-моята помощ.
— Не отваряй — чу се отвътре женски глас.