Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Кажете ми, защо помолихте да се срещна с вас?
— Мисля, че вече знаете.
— Възможно е. Но все пак считам, че ще ни е по-лесно да се разберем, ако ми кажете. Между другото, може и да се удивите, но аз също се опитвам да разбера какво става и в някои отношения знам толкова малко, колкото и вие.
Джордж беше изумен и гледаше с нетрепващи очи Свръхвладетеля. Не бе очаквал това. В подсъзнанието му живееше увереността, че Свръхвладетелите са всезнаещи и всемогъщи, че им е съвършено ясно какво става с Джеф и преди всичко, че именно те са виновни за състоянието му.
— Както разбирам — каза той, — вие сте видели записите, които предадох на психолога на Колонията, и знаете за сънищата на нашия син.
— Да, за сънищата знаем.
— Никога не съм вярвал, че това са просто детски фантазии. Те са толкова неправдоподобни, но…, колкото и да е нелепо, със сигурност имат някаква реална основа, иначе няма откъде да се вземат.
Той впи погледа си в Рашаверак, без сам да знае какво очаква — потвърждение или отрицание. Сръхвладетелят помълча, големите му очи гледаха спокойно Джордж. Събеседниците седяха почти лице срещу лице, защото стаята, в която бяха, явно бе пригодена точно за такива срещи и подът беше на две равнища. Масивният стол на Свръхвладетеля стоеше цял метър по-ниско от стола на Джордж. Този знак на дружелюбно внимание ободряваше, тъй като много от хората, които искаха подобни срещи, имаха някакви проблеми.
— Безпокоихме се, но отначало не се изплашихме. Когато Джеф се събуждаше, в него не се забелязваше нищо особено и тези сънища сякаш не го тревожеха. Но после, през една нощ… — Джордж се запъна и погледна към Свръхвладетеля, като че се оправдаваше. — Никога не съм вярвал в някакви свръхестествени сили. Аз не съм учен, но мисля, че на света съществува някакво разумно обяснение.
— Правилно — каза Рашаверак. — Знам какво видяхте тогава. Аз наблюдавах.
— Така си и мислех. А Карелен ни обеща, че повече няма да ни шпионира с вашите апарати. Защо нарушихте обещанието си?
— Не съм го нарушавал. Попечителят каза, че повече няма да следим хората. Ние удържахме на думата си. Аз наблюдавах не вас, а вашите деца.
Смисълът на казаното не достигна веднага до Джордж. След миг той разбра и лицето му стана мъртвешки бледо.
— Тоест… — той се задушаваше. Гласът му измени и се наложи да започне отначало. — Тогава кои са те, моите деца?
— Ето това се опитваме да разберем и ние — съвсем сериозно отвърна Рашаверак.
Дженифър Ан Грегсън, известна в последно време като Пупса, лежеше по гръб със силно стиснати клепачи. Тя отдавна не беше отваряла очите си и повече никога нямаше да ги отвори — сега за нея зрението беше така излишно, както за надарените с много други сетива и чувства твари, които населяваха непрогледния мрак на океана. Тя и така виждаше целия окръжаващ я свят и още много повече извън него.
По непостижима прищявка на развитието у нея от най-ранното й младенчество се съхрани само един навик. Дрънкалката, която някога я довеждаше до възторг, сега не замлъкваше и изпълняваше до креватчето някакъв сложен, ежеминутно променящ се ритъм. Тези странни синкопи събудиха Джийн посред нощ и я накараха да се втурне към детската стая. Но не само необичайните звуци я накараха да призове Джордж с отчаян вик, а и това, което видя.
Най-обикновената ярко оцветена бебешка дрънкалка висеше във въздуха — на половин метър от всякаква опора — и послушно подрънкваше, а Дженифър Ан лежеше в креватчето, кротко преплела пухкавите си пръстчета и спокойно, щастливо се усмихваше.
Тя започна по-късно, но се развиваше бързо. Скоро щеше да изпревари брат си, защото щеше да й се наложи да се обучава много по-малко време.
— Постъпили сте много разумно, като не сте пипнали играчката — каза Рашаверак. — Едва ли щяхте я помръднете. Но дори и да успеехте, момичето навярно нямаше да е доволно. Честно да ви кажа, не знам какво би се случило тогава.
— И какво излиза, че не можете да направите нищо? — попита глупаво Джордж.
— Не искам да ви лъжа. Ние можем да изучаваме и да наблюдаваме — с това се и занимаваме. Но не можем да се месим, защото не можем да разберем.
— Но как ще живеем? И защо това се случи точно с нас?
— С някого трябваше да се случи. Не се отличавате с нищо от другите, както не се отличава от другите неутрони този, който започва верижната реакция в атомната бомба. Просто той е пръв. Същата роля би могъл да изиграе всеки друг неутрон… Така на мястото на Джефри можеше да се окаже всеки друг. Ние наричаме това Всеобхващащ Пробив. Повече не трябва да се скрива нищо и това много ме радва. Чакаме Пробива още от първия ден, когато дойдохме на Земята. Беше невъзможно да се предскаже кога и къде ще започне той…, но после, съвсем случайно, ние се срещнахме вечерта у Рупърт Бойс. Тогава разбрах, че почти сигурно първи ще бъдат децата на вашата жена.