Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
През цялото време, докато работех, дон Хуан остана в непроменено положение. Сякаш бе вглъбил поглед далече на запад. Но щом спрях, той се обърна към мен и каза с шеговит тон, че единственият начин да ме накара да замълча е да ми даде нещо да ям, да ме накара да пиша или да ме сложи да спя.
Извади малък вързоп от торбата си и най-тържествено го отвори. В него имаше парчета сухо месо. Подаде ми едно парче, взе друго за себе си и го задъвка. Между другото ми съобщи, че това е силна храна, от която и двамата се нуждаем за случая. Бях твърде гладен, за да мисля за възможността сухото месо да съдържа психотропно вещество. Ядохме в пълно мълчание, докато месото свърши, а през това време съвсем се стъмни.
Дон Хуан се изправи, протегна ръце и изпъна гръбнак. Предложи ми и аз да сторя същото. Каза, че било хубаво да се изтегнеш преди заспиване, преди сядане или тръгване.
Послушах съвета му и няколко листа, които бях задържал под ризата си, изпадаха от крачолите на панталоните ми. Зачудих се дали да ги вдигна, но той ми каза да не ги взимам, че от тях нямало вече нужда и че мога да ги оставя да си падат както искат.
Сетне дон Хуан дойде много близко до мен и ми пошепна на дясното ухо, че трябва да го следвам много плътно и да имитирам всичко, което направи. Каза, че на мястото, където стоим, сме в безопасност, защото сме, така да се каже на ръба на нощта.
— Това тук не е нощта — пошепна той и тропна с крак по скалата, където стояхме. — Нощта е ей там.
И посочи тъмнината около нас.
След това провери моята мрежа, за да види дали са там кратуните с храна и бележниците ми, и с тих глас каза, че един воин винаги проверява дали всичко е в ред не защото вярва, че ще преодолее премеждието, което се готви да предприеме, а защото това е част от безупречното му поведение.
Вместо да ме отпуснат, заръките му предизвикаха у мен абсолютна сигурност, че ми предстои съдбоносно събитие. Доплака ми се. Бях уверен, че дон Хуан съзнава напълно въздействието от думите си.
— Довери се на личната си сила — каза той в ухото ми. — Това е всичко, което човек има в този загадъчен свят.
Той ме задърпа лекичко и ние тръгнахме. Вървеше на няколко стъпки пред мен. Аз го следвах с очи, приковани в земята. Някак не смеех да погледна встрани, а прикованият поглед в земята ме караше да се чувствам странно спокоен: това почти ме омагьосваше.
Като повървяхме малко, дон Хуан спря. Пошепна, че абсолютната тъмнина е близо и че той ще тръгне пред мен, но ще ми показва къде е, като имитира вика на малко бухалче. Напомни ми, че вече познавам този негов подражателен вик, който в началото е малко дрезгав, но после се избистря като вика на истински бухал. Предупреди ме да бъда безкрайно бдителен, за да не чуя друг вик на бухал, който да няма този признак.
Когато дон Хуан свърши с напътствията, аз вече бях вцепенен от страх. Сграбчих го за ръката и не исках да го пусна. Нужни ми бяха две-три минути, докато се успокоя дотолкова, че да произнасям ясно думите си. Стомахът и коремът ми бяха стегнати в нервни тръпки, което ми пречеше да говоря свързано.
Със спокоен и кротък глас той ме подкани да се овладея, защото тъмнината била като вятъра, непознато и необятно явление, което можело да ми изиграе номер, ако не внимавам. И аз трябвало да бъда съвършено спокоен, за да се справя с нея.
— Отпусни се, за да може личната ти сила да се слее със силата на нощта — каза той в ухото ми.
Каза, че ще тръгне пред мен, и аз получих нова атака от неразбираем страх.
— Това е лудост — запротестирах аз.
Дон Хуан не се разгневи, нито изрази нетърпение. Той се разсмя тихо и каза нещо в ухото ми, което не можах съвсем да разбера.
— Какво каза? — високо изрекох аз през тракащите си зъби.
Дон Хуан постави ръка върху устата ми и пошепна, че един воин постъпва така, сякаш знае какво прави, когато в действителност не знае нищо. Той повтори едно изречение три-четири пъти, като че искаше да го запомня наизуст. Каза:
— Един воин е безупречен, когато се доверява на личната си сила, независимо дали е малка или огромна.
След като изчака малко, той ме попита дали съм добре. Кимнах и той бързо се изгуби от погледа ми почти без никакъв шум.
Направих опит да се огледам. Сякаш се намирах в местност с гъста растителност. Успях да различа само тъмните силуети на храсти или може би на малки дръвчета. Съсредоточих вниманието си в шумовете, но нищо не се чуваше. Съскането на вятъра заглушаваше всеки друг звук, с изключение на случайните пронизителни викове на големите бухали и писъците на други птици.
Зачаках крайно напрегнат. Тогава до слуха ми долетя дрезгав, проточен вик на бухалче. Не се съмнявах, че това е дон Хуан. Идваше някъде зад мен. Обърнах се и тръгнах в тази посока. Движех се бавно, защото се чувствах заплетен в някаква безкрайна мрежа от тъмнина.