Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
Може би, ако имаше късмет, вечно.
Уилям държеше договора с облечените си в ръкавици ръце и гледаше спокойно към Тибълд, седнал пред него и опрял лакът на малката масичка, на която стоеше чашата му.
— Да не би да намекваш, че искам да те измамя? — попита той.
— Не, не — побърза да каже Тибълд, избърсвайки с китката потта от челото си. — Само че няма ли да седнеш и да пийнеш чашка вино? След като си яздил през този юлски ден, виното ще те освежи и ще съживи ума ти.
— Да не би да намекваш, че искам да те измамя? — повтори Уилям, а гласът му беше бавен, дълбок и питащ.
Лордът на Пертрейд седеше на стол. Облечен в прости кожи, той пийваше вино, а от ризницата на Уилям се стичаха вадички. Уилям стоеше прав, стъпил с един крак на пода, а другия запънал здраво в подиума. Неговото внушително присъствие правеше лорда зад него да прилича на треперещо желе.
— Донесох ти договор за брак, за да снема от плещите ти бремето на твоята сляпа, негодна, доведена дъщеря.
— Никога не съм казвал, че е сляпа и негодна — възрази Тибълд, а зачервените му очи премигнаха от изненада. — Тя е… тя е всъщност много способна и тук, в Пертрейд, нейното мило присъствие много ни липсва.
— Безполезен товар, увисен като камък на врата ти — така си казал на баща ми.
Подбраните войни на Уилям неспокойно се размърдаха, изразяващи гняв със стойката, която бяха заели. Тяхната заплаха обърка голямата група от раздърпани бойци, разположени по различните ъгли на стаята.
— Ти си казал на баща ми, че никой не я иска. Аз искам законната зестра. Ти трябва да си благодарен, че ще те отърва от нея. — Уилям отново размаха договора заради удоволствието да види омразата, изписана на лицето на Тибълд.
— Аз съм неин попечител. Тя няма право да се омъжи без мое разрешение — измърмори Тибълд.
— Този договор за женитба те освобождава от нежеланата отговорност за лейди Сора и от тежкото бреме да защитаваш земите й.
— И от дохода от нейните земи. — Тибълд се изправи с пиянска надутост. — Какво те кара да смяташ, че имаш право да искаш от мен нейните земи?
Уилям остана неподвижен, но почувства как гърбът му се стегна и по някакъв неясен начин той стана опасен.
— Аз не само искам нейните земи от теб, но и сметка за всяко получено от тях зърно и всички мерки, които си взел, за да защитиш имотите.
— Сметка? — Пламъкът, който блесна в очите на Уилям, и неочакваността на искането за отчет накараха Тибълд да се обърне. Той погледна безпомощно към хората си, но те отместиха главите си. Погледна младата си жена и тя му отговори с безизразен поглед. Погледна към строгите лица на войниците на Уилям и в очите им прочете своето поражение. Той седна на стола, взе чашата си в ръка и я пресуши на един дъх. — Ще взема сметките. От моя свещеник. Но той не е, хм, тук. И сметките не са… е, свещеникът е глупав. Пие прекалено много пиво.
Уилям стоеше като камък, неподвижен и суров.
— Сметките са непълни. Но ако искаш да останеш през нощта?
— Не. — С отвращение Уилям огледа залата, в която деца и кучета се ровеха в мръсния папур. — Не. Подпиши договора, а за сметките ще почакам.
Думите му бяха силни, неотстъпчиви, предлагащи само един избор и изискващи подчинение. Тибълд отново насочи поглед към разхвърляната стая и слабият му опит да се изплъзне се провали.
— Подай ми договора — промърмори той — и ще сложа своя знак.
Уилям се пресегна и дръпна масата близо до Тибълд. Като щракна с пръсти, той извика един от своите мъже, който бързо застана до него и извади от пояса си перо за писане и шише с мастило. Знакът беше направен неравен и зацапан. Слугата на Уилям го поръси с пясък и подаде договора на своя господар. По лицето на Уилям пробягна усмивка, която накара Тибълд да се свие на стола си. Без да се сбогува, Уилям премина през стаята. На вратата, стиснал в ръка договора, той се обърна. С критичен поглед обгърна догарящия огън в средата на стаята, размъкнатите слугини, застанали около него, безочливите рицари, мръсната, покрита с петна покривка на масата. Той вдигна глава, за да съобщи последното си искане:
— Разбира се, ти ще присъстваш на сватбата, лорд Тибълд. Очакваме да благословиш нашия съюз. Ще искаме всичките ни гости да чуят колко много се радваш за тази сватба. Ще присъстваш, нали?