Светлина в мрака

Куинтината никога не беше променяна през неговия живот. Тя беше в центъра на алеята за двубои, предизвикваща необучените за бой. На единия край на една напречна греда беше окачено чучело, облечено с рицарска дреха и стар щит. На другия край висеше чувал с пясък, а стълбът по средата служеше като ос, около която се завърташе напречната греда. Много момчета бяха събаряни от сър Куинтина; много момчета бяха заравяли глава в праха, когато преминаваха в галон, след като са ударили щита с пиката си. Чувалът с пясък се завърташе зад тях и ги събаряше от коня, ако не бяха достатъчно бързи, и следващия път, когато се устремяваха към сър Куинтина, болезненият урок ги караше да бъдат по-бързи. Но беше по-добре, както им обясняваше лорд Питър, да бъдат насинени и съборени от чувала с пясък, отколкото да загинат промушени от пиката на врага.

Бойният кон изхвърча от конюшнята като вихър, повличайки три момчета на юздата, а Уилям измери на око разстоянието до него. Засилвайки се, той скочи на седлото, без да се допира до стремената. Това беше тест за зрялост, с който обичаха да се перчат новопосветените рицари пред своите попечители. Сега той изпълни номера заради момчетата и мъжете, чиято лоялност никога не се разколеба, а те изразиха одобрението си с дружен вик.

Конярчетата се отстраниха от възбуденото животно и той се опита да укроти коня. Той се изправи на задните си крака, завъртя се и Уилям с мъка го удържа. Познатото усещане на седло, на миризма на конска плът между бедрата възвърна жаждата му за живот. Той отново стана предишният войн, възстанови оскърбената си гордост и се превърна в уверения лорд Уилям.

Той нададе вик на искрена радост, когато един от неговите войници му подаде пиката и без да се бави, пришпори в галоп коня. Пиката в силната му ръка се превърна в продължение на неговата собствена сила. Очите му измериха разстоянието и със силен удар той порази щита и отмина. Куинтината бързо се завъртя и публиката избухна във възторг.

Като се обърна и поздрави публиката, Уилям насочи обратно коня си към стартовата линия, докато конярчетата оправяха куинтината. Той все още беше в състояние да контролира бойния си кон с колене, все още беше способен да определя точния момент и равновесие, за да участва в турнири. Ако бойните му умения никога не го бяха напускали, сигурно и необходимата хитрост, за да се справи с една жена, се таеше някъде в мозъка му. Тя го смяташе за страстен любовник. Съгласи се да се омъжи за него като защитник на нейните земи. Но сигурно имаше и някаква хитрост, която отклоняваше мислите на Сора от онези ежедневни и дребни неща на тялото и имотите, и ги насочваше към онова сливане на умовете, което Уилям наричаше любов.

Неуморен, бойният кон на Уилям се изправи на задните си крака, когато той се намести на седлото и отново стисна здраво пиката. Като се наведе напред, той пришпори коня, стегна се и за втори път удари щита. Но в момента на удара една ужасна мисъл го отвлече. Ами ако нейният пастрок откаже да й даде земите? Ще откаже ли тя да се омъжи за него?

Подобно на мисълта, която го порази, куинтината се завъртя и със страшна сила се стовари върху гърба му. Неподготвен за удара, той се преобърна от седлото, превъртя се презглава и се намери в тревата отстрани на алеята. Със стон той се обърна по гръб, загледа се в белите облаци, които се носеха по синьото лятно небе и се запита докога тази жена ще го изкарва от равновесие.