Светлина в мрака

— И ти му повярва?

Тонът му я озадачи; напълно безразличен, нанасящ силен удар по новопридобитата увереност.

— Не съм ли хубава?

— Много си хубава — потвърди той. — Казвал съм ти го толкова пъти.

Тя сбърчи чело.

— Да, и твоят баща ме убеди. Той каза също, че характерът ми е приятен.

— Приятен?

— А не е ли?

— Да.

— И мога да ръководя домакинство.

— Баща ми те е убедил и в това?

— Не, винаги съм го знаела. Баща ти се отказа от по-голяма част от моята зестра. Добър ход, тъй като аз се съмнявам, че Тибълд ще може да изплати макар и някаква частична сума. Лорд Питър също ми напомни за добрината, която ще сторя, ако управлявам земите си.

— Ще мога ли да споделя управлението на тези земи? — попита Уилям саркастично.

Като махна весело с ръка, Сора отстъпи.

— Ти си толкова добър в управлението, че никога не ще мога да те настигна, но нима не разбираш? Най-малко хората, които познавам още от детинство, ще бъдат защитени, местата, по които съм скитала през моето моминство, ще бъдат ръководени правилно. Това е прекрасно, Уилям. Ти ще получиш много земи като компенсация за женитбата ти с мен, а аз ще получа именията си. Независимо от това, че печалбата от тях досега е взимал Тибълд. Не е ли чудесно?

Засегнат от причините за нейната капитулация, Уилям я запита:

— Само това ли ще получим от нашия брак?

Озадаченото й лице се обърна към него.

— Какво имаш предвид?

Повдигайки я до себе си, той й показа с устата и с тялото си какво е имал предвид, а след това бързо я пусна на пода.

Мечът му го викаше, пиката и брадвата го призоваваха. Оръжията му обещаваха освобождаване от изненадата и недоверието, което се породи в него.

Тя не го обичаше.

Той я беше приел в леглото си, беше й показал по възможно най-недвусмислен начин, че я боготвори, а тя се съгласи да се омъжи за него едва след като баща му я убеди.

Като я подкупи със собствените й земи.

Загорча му. Каква жлъч му поднесе тази жена!

Уилям знаеше къде можеше да излее яда си и бързо тръгна надолу по стълбите към двора. Там неговите коняри бяха извели конете навън, за да ги подготвят, слугините скубеха бурени от градината, а Кимбол и Клер се упражняваха с фалшиви мечове.

Оглеждайки се, той отиде до конюшните. Хората му работеха, мускулите им бяха издули ръкавите на ризите им от напрягане. Обзе го неудържима надежда. Всички наоколо спряха работа, когато забелязаха лошото му настроение. Конярите се измъкнаха настрани, а Кимбол и Клер се покатериха по едно дърво и се скриха в короната му. Уилям почти не забелязваше какво ставаше около него, толкова съсредоточен беше в стремежа си да се разтовари от обхваналото го напрежение. Навеждайки се, той вдигна дългата тояга, която момчетата бяха използували като пика, и извика своя главен десятник. Когато войникът пристигна задъхан, Уилям заповяда:

— Чанинг, искам да се изпрати съобщение до сър Гълиъм да върне сина си да го обучавам. Необходим ми е оръженосец. Веднага ми е необходим.

— А ако танът20 е поверил сина си на друг рицар?