Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
В този миг дървото докосна дъното, макар да беше още далеч от брега, и се разтресе. За да се задържи, Маскул размаха ръка за равновесие и случайно закачи няколко мембрани. Дървото като че ли съзнателно се отдалечи от брега. Щом отново спря, мъжът отдръпна ръка и дървото веднага се отправи към брега. Маскул поразмисли и се зае да разучи окоподобните мембрани. Излезе както предполагаше — очите бяха насочвани от луната и дървото се движеше натам, откъдето идваше светлината.
По лицето на Маскул премина самонадеяна усмивка, когато реши, че май ще успее да доплува с животното-растение до Матерпле. И веднага се захвана да осъществи плана си. Откъсна някои от дългите гъвкави листа и покри с тях мембраните, които не гледаха на север. Дървото мигновено се отдели от острова и се насочи в открито море, право на север. Движеше се с не повече от километър-два на час, а до Матерпле имаше вероятно шейсет километра.
Огромните вълни, породени от фонтаните, се разбиваха в дънера глухо с мощни удари, бушуващото море свистеше в ниските клони. Маскул оставаше сух, макар да се беше разтревожил не на шега от малката си скорост на придвижване. Тогава видя недалеч от себе си течение, което се носеше на северозапад, и в главата му се роди нов план. Отново зачовърка мембраните и не след дълго успя да насочи дървото към морската река. Щом се озоваха в средата на тока, Маскул ослепи цялата глава и оттук насетне течението му беше и път, и превозно средство. Маскул се настани на сигурно място сред клоните и през остатъка от нощта поспа.
Островът вече не се виждаше, когато отново отвори очи. Теарджелд залязваше в морето на запад. Небето на изток сияеше с багрите на приближаващия ден. Въздухът беше хладен и свеж, светлината над морето — едновременно прекрасна и тайнствена. Отпред на около километър и половина се виждаше суша — вероятно Матерпле и дългата тъмна линия на ниските скали. Течението смени посоката си и се отдалечи от брега, заобикаляйки го, без да го приближи. Маскул бързо разбра това и придвижи дървото встрани, за да преплува разстоянието до брега. Внезапно източното небе се боядиса в лилаво и външният ръб на Бланчспел се издигна над морето. Луната беше се скрила.
Брегът се мержелееше все по-наблизо. Напомняше Острова на Свайлон — същите широки пясъчни ивици, ниските скали, закръглените невисоки хълмчета без растителност. Огряна от утринната светлина, тази страна изглеждаше удивително романтична. Маскул, навъсен, с хлътнали от умора очи, не забеляза нищо. Щом дървото опря дъното, той бързо се спусна по клоните и скочи в морето. Докато стигне брега, изумителното бяло слънце вече бе високо над хоризонта.
Маскул измина огромно разстояние по плажа в посока на изток без определена цел. Смяташе да върви, докато стигне до някое заливче или долина, а после да поеме по нея. Слънчевите лъчи му вдъхнаха сили и го успокоиха след тягостния нощен кошмар. След около два километра насред пътя пред Маскул се изпречи широка река, който се изливаше в морето през една естествена врата в скалите. Имаше красива прозрачнозелена вода, покрита с мехури. Тя изглеждаше тъй леденостудена, газирана и примамлива, че Маскул се хвърли по лице на земята и отпи. Като се изправи, му се стори, че очите му почнаха да изневеряват — погледът му ту се замъгляваше, ту се проясняваше… Може би всичко беше плод на въображението, но за миг му се стори, че в него самия се разшава Дигрунг.
Маскул продължи по брега на потока през пролуката в скалите и съзря истинския лик на Матерпле. Пред него се разкри долина като майсторски изкован скъпоценен накит, обрамчена с голи скали. Хълмистата местност беше пустинна и безжизнена, а в центъра й цареше невиждано изобилие. Долината лъкатушеше сред хълмовете. Ширината на долната й част беше около осемстотин метра, а на реката, която протичаше през нея — около трийсет метра. Тая река беше плитка и най-често не по-дълбока от няколко сантиметра. Стръмните склонове около долината не надхвърляха двайсетина метра. От горе до долу бяха покрити с ниски дървета с ярки листа. Цветът им не беше като на земните — все един и същ, но в разни оттенъци. Навсякъде пъстрееха разнообразни, ала ослепително чисти багри.
Дъното на долината приличаше на градината на някой вълшебник. Гъсто оплетените дървета, храстите и увивните паразитни растения се бореха за късче земя. Всяка от тези гротескни форми изглеждаше различна. Чудновати бяха и цветовете на листата, на венчелистчетата, на тичинките и на стъблата. Можеха да се видят всевъзможни съчетания от есновните цветове на Торманс, от които погледът се премрежваше. Растителността беше толкова гъста, че Маскул не можеше да си проправи път, и затова тръгна по леглото на реката. Водата й предизвика странно усещане на изтръпване, което премина през тялото му като слаб електрически ток. Не се виждаха птици, само чудновати дребни гущерчета с криле прелитаха от склон на склон. Около него се струпаха рой насекоми със заплашителен вид, но се оказа че кръвта му не ги блазни и не го ужилиха нито веднъж. По бреговете на реката гъмжеше от хиляди отвратителни пълзящи твари, подобни на стоножки, скорпиони и змии, ала и те не направиха опит да използват отровата си върху голите му крака, когато мина покрай тях… Насред водата обаче се сблъска с уродливо чудовище с размерите на пони, подобно по форма — ако въобще приличаше на нещо — на морско ракообразно. Сега Маскул наистина се притесни. Двамата се взираха един в друг — животното със зъл поглед, Маскул — замръзнал от страх и нащрек. Изведнъж стана нещо невероятно.