Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Разбира се.
— Приятната красота е просто блудкава съставка, добавена от Майстора. Плашещата чистота на красивото е отвъд насладата от нея.
— Ти каза, че съм тръгнал да търся красотата, Глимейл — прекъсна я Маскул. — Даже не ми е хрумвала подобна мисъл.
Тя не отговори на забележката му. След като напразно почака да заговори отново, той й обърна гръб и повече не си продумаха, докато не стъпиха на острова.
С приближаването на брега въздухът захладня и натежа от влага. Бланчспел почти докосваше морето. Островът изглеждаше дълъг пет-шест километра. Най-отпред беше широката пясъчна ивица, после ниските тъмни скали, зад което следваше море от голи, невисоки и закръглени хълмове. Течението стигаше на стотина метра от брега, после рязко завиваше и обикаляше около сушата.
Глимейл скочи от сала и заплува към брега. Маскул последва примера й. Повлечен от течението, салът изчезна веднага. Скоро краката им стъпиха на дъното и прегазиха плитката вода. Когато стигнаха до брега, слънцето вече бе залязло.
Глимейл се насочи право към възвишенията. Като хвърли отново един поглед към ниската тъмна линия на гората Уомбфлаш, Маскул я последва. Скоро се покатериха по скалите. Изкачването нагоре беше леко. Сухият кафяв мъх беше удобен за вървене.
От дясната им страна се белееше нещо.
— Няма нужда да ходиш — рече жената. — Сигурно е някой от скелетите, за които разправяше Полекраб. Ей-там има и друг!
— Значи да се чувстваме като у дома си! — засмя се Маскул.
— Не е смешно да умреш заради красотата — намръщено каза Глимейл.
Наложи му се да се съгласи с нея, когато видя по-нататък безброй човешки кости, разпилени около пътя, от ослепителнобели до мръсножълти на цвят, сякаш бродеше сред открито гробище, и потъна в униние.
Още просветляваше, когато се качиха на билото и се отправиха надолу по другия склон. На север от острова морето не беше по-различно от южната си част, която бяха преплували, само дето цветовете му се стапяха в мрака.
— Там е Матерпле — посочи жената към ниската земя на хоризонта, която изглеждаше още по-отдалечена от Уомбфлаш.
— Чудно как се е добрал Дигрунг — промърмори Маскул.
Недалеч, в ниската долчинка, оградено от хълмчета, се виждаше малко кръгло езеро с не по-голям от осемстотин метра диаметър. Цветовете на залеза се отразяваха във водите му.
— Това сигурно е Айронтик — отбеляза Глимейл.
— Какво е това? — не я разбра Маскул.
— Чувала съм, че така викат на инструмента, на който, свири Еартрид.
— Вече сме до целта — рече Маскул. — Дай да го разгледаме.
Щом приближиха, забелязаха на отсрещния бряг свитото тяло на заспал мъж.
— Това е той, няма кой друг да е — отсече Маскул. — Ще спестим време, ако преминем по водата, стига да ни издържи.
Той закрачи напред по склона, който водеше към езерото. Глимейл вървеше изправена зад него и като хипнотизирана не изпускаше от очи легналото тяло. Маскул слезе до езерото и опита водата с крак, за да установи дали може да ходи по нея. Имаше нещо подозрително във вида й. Спокойна, тъмна, като огледало от разтопен метал, в което се отразяваше всичко. Установи, че ще издържи тежестта му и няма нищо опасно, след което стъпи върху водата и с втория си крак. В този миг през тялото му премина силен удар като от електрически ток и го запрати на брега, където се претърколи.
Маскул стана, изтри калта и се зае да заобиколи езерото. Глимейл тръгна с него и те направиха полукръг. Стигнаха до мъжа и Маскул го бутна с крак, за да го събуди. Мъжът замига пред тях.
Лицето му беше бледо и слабо, с празен поглед и неприятно изражение. Брадичката и главата му бяха обрасли с тънки кичури черна коса. На челото, вместо трето око, имаше друг орган — съвършено закръглен, със сложни извивки като на ухо. Мъжът изглеждаше на средна възраст. И освен това вонеше.
— Събуди се, човече — извика Маскул. — Ти ли си Еартрид?
— Колко стана часът? — отговори му с въпрос мъжът. — Много време ли остава до изгрева на луната?
Без да дава вид, че очаква отговор, той седна, обърна им гръб, загреба от меката почва и я задъвка неохотно.
— Как можеш да ядеш тая гадост! — отврати се Маскул.
— Не се ядосвай, Маскул — успокои го Глимейл, която постави ръка на рамото му и се поизчерви. — Нали е Еартрид — мъжът, който ще ни помогне.
— Още нищо не ни е казал.
— Аз съм Еартрид — обади се мъжът със слаб и глух глас, който ги изненада с високомерието си. — Какво правите тук? Май ще е по-добре да изчезнете колкото се може по-бързо, защото ще стане късно, щом изгрее Теарджелд.