Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
В началото около него нищо не се промени. После луната потъмня и необикновено ново сияние освети околността. Усилваше се незабележимо и едва след време Маскул осъзна, че прилича на светлината Муспел, която беше видял във Уомбфлаш. Не можеше да определи цвета й, нито да й даде име, но тя го изпълни с благоговеен трепет. Призова цялата сила на волята си. Водните стълбове, някои от които стигаха шест метра на височина, образуваха гъста гора. Теарджелд побледня; сиянието придоби мощ; то обаче не хвърляше сянка. Задуха вятър, но около Муспел оставаше спокойно. Не след дълго вятърът зафуча като хала. Маскул още не виждаше форми и удвои усилията си.
Душата му бе завладяна от дръзка радост и идеите му яростно връхлитаха езерото, без да разбира природата им. При избликването на един огромен фонтан хълмовете се продъниха и се пропукаха. От недрата им изригнаха огромни маси пръст. В последвалия покой Маскул откри, че всичко наоколо се е променило. Тайнствената светлина се засилваше. Луната изчезна напълно. Тътенът от невиждания вихър беше чудовищен. Маскул го издържа геройски, опитвайки се да изтласка от себе си идеите и да им даде форма. Във възвишенията зейна пропаст. Водата, която изтичаше от фонтаните, заля земята. Неговото място оставаше сухо.
Блясъкът стана непоносим. Проникваше навсякъде, ала Маскул си представи, че в определено направление е по-силен, като че ли се локализира, за да придобие конкретна форма. И Маскул отново и отново се напрягаше…
Ненадейно дъното на езерото утихна. Водите се слегнаха. Инструментът му секна.
Светлината Муспел изчезна. Луната изгря отново, ала Маскул не я виждаше. След страховитата светлина сякаш беше настанал абсолютен мрак. Писъкът на вятъра заглъхна — възцари се мъртвешка тишина. Мислите му спряха течението си към езерото, кракът му се отдръпна от водата и увисна във въздуха.
Ненадейността на промяната го смая и той не можеше вече нито да разсъждава, нито да чувства. Докато лежеше замаян, в току-що отворената пропаст под леглото на езерото прогърмя мощен взрив. При спадането си водата беше срещнала пламъка на дъното. Маскул излетя нагоре и се стовари тежко на десетки метри далеч. После припадна…
Щом се свести, пейзажът беше облян от светлината на Теарджелд. Лежеше на брега на предишното езеро, сега превърнато на кратер, но погледът му не стигаше до дъното му. Дърветата около него бяха изтръгнати като че от силен артилерийски огън. На неголяма височина се носеха няколко буреносни облаци и непрекъснато хвърляха към земята вилообразни светкавици, придружени от страхотен тътен.
Маскул стана и провери дали може да се движи. Като се увери, че не е пострадал сериозно, разгледа близкия кратер и с мъка тръгна към северния бряг.
Оттатък гребена над езерото на около три километра склонът се спускаше леко към морето. Навсякъде се натъкваше на следи от разрушителното си творение. Земята беше осеяна с ровове и ями, с канали и пукнатини. Стигна до ниските скали над брега, също полуразрушени от срутването. Маскул слезе на пясъка и загледа осветеното от лунната светлина море, питайки се как ли ще успее да се измъкне от острова на поражението.
Тогава съзря тялото на Еартрид, проснато по гръб досами него. Краката му бяха изтръгнати и не се виждаха наоколо. Зъбите на Еартрид се — бяха впили в дясната му ръка. Явно беше умрял в невъобразима, лишаваща от разсъдък агония. Под лунната светлина кожата му зеленееше, с по-тъмни петна на местата на раните. Пясъкът наоколо беше поаленял от просмукалата се кръв.
Ужасен, Маскул се отвърна от тялото и тръгна към ухаещия сладко бряг. Там седна на една скала и зачака зората.
16. ЛЕХАЛФЕ
Беше среднощ. Теарджелд, вече преместила се на юг, осветяваше всичко наоколо ярко като в ден. Маскул забеляза недалеч плаващо огромно дърво. Стърчеше на десетина метра над водата, още живо, навярно с огромни корени. Дрейфуваше по линията на брега сред бурното море. Маскул го мярна и известно време не му обърна внимание. После си помисли, че сигурно ще е добре да го разгледа. Без да подценява опасността, той веднага скочи във водата, доплува до него и по клоните се качи на дънера.
Огледа го отгоре и установи, че стъблото остава дебело до върха, който завършваше с подобна на човешка глава издутина. Маскул се добра до нея през клоните, покрити с жилави хлъзгави мокри листа, подобни на водорасли. Щом стигна до върха, той се убеди, че наистина приличаше на глава с мембрани като недоразвити очи, и явно принадлежеше към някаква първична форма на разум.