Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Няма какво да ти обясняваме надълго и нашироко — рече Маскул. — Знам каква слава ти се носи и дойдохме да те послушаме. Какъв е този орган на челото ти?
Еартрид ги изгледа свирепо, после се усмихна, после пак ги погледна злобно.
— За да чувам ритъма, който превръща шума в музика. Стига сте дрънкали, ами си тръгвайте. Не ми е приятно да населвам острова с още трупове. Само развалят въздуха и нищо повече.
Тъмнината бързо се спускаше над тях.
— Доста си самонадеян — сряза го Маскул. — Може пък и аз да посвиря, след като те послушаме.
— Ти? Да не си музикант? Знаеш ли въобще какво означава музика?
В очите на Глимейл заигра лукаво пламъче.
— Маскул си мисли, че музиката е в инструмента — разнесе се плътният й тембър, — а тя идва от душата на Господаря.
— Да — съгласи се Еартрид, — има и още нещо и ще ви го открия. В Треал, откъдето съм родом и където съм израснал, научих за природната мистерия на Тройката. Светът, който виждаме, има три измерения. Дължината е линията, която отделя това, което е, от това, което не е. Ширината е повърхността, която ни показва как нещо съществува, свързано заедно с другите неща. Дълбочината е пътят, който води от съществуващото към собственото ни аз. Така е и в музиката. Тонът е съществуването, без което нищо не може да има. Симетрията и Размерът са начинът, по който тоновете съществуват заедно. Емоцията е движението на душата ни към великолепието на света, който сме сътворили. Хората са свикнали, когато свирят, да създават прекрасни звуци заради удоволствието от тях. Затова музикалният им свят е основан на удоволствието; симетрията му е равномерна и пленителна, чувствата му са прелестни… А моята музика се състои от мъчителни звуци; симетрията й е хаотична и дива, труднооткриваема; и ражда горчиви и ужасни емоции.
— Очаквах, че ще е оригинална и затова дойдох — рече Маскул. — Обясни ми обаче защо несъзвучието не може да е симетрично и просто по размер? Защо трябва задължително да пробужда по-дълбоки емоции у слушателите?
— Удоволствието поражда хармонията, болките — дисонанса. Емоциите следват първичната и искрена музика.
— Наричаш дисхармонията музика, но на мен ми се струва, че тя прилича по-скоро на реалния живот — замислено отбеляза Маскул.
— Ако плановете на Майстора се бяха изпълнили, животът щеше да прилича на хармонична музика. Като се постарае, човек ще открие следи от намерението му в природния свят. Но всичко се преобърна и истинският живот заприлича на музиката ми. Точно затова тя се оказа истинска.
— Ще видим ли оживелите форми?
— Не знам в какво настроение ще съм — рече Еартрид.
— Щом свърша, ще се опиташ да посвириш и да направиш каквито искаш форми, стига мелодията да идва от собственото ти тяло.
— Потресението, дето си ни приготвил, може да ни убие — намеси се Глимейл, — но поне ще умрем, виждайки красотата.
Еартрид я погледна с важен вид.
— Нито ти, нито някой друг може да издържи мислите, които влагам в музиката. Можете все пак да си я разбирате, както искате. Само една жена е в състояние да я нарече „красива“. Ако това е „красота“, какво тогава е „грозното“?
— И на това мога да ти отговоря, музиканте — усмихна се Глимейл. — Грозно е старото, банално живуркане, а твоят живот всяка нощ се ражда отново от утробата на природата.
Еартрид я гледаше, без да отговори.
— Теарджелд изгрява — произнесе той най-сетне. — Сега ще видите формите — макар и за кратко.
Докато изричаше думите, луната се показа над хълмовете в тъмното небе на изток. Те я гледаха мълчаливо, докато стана пълна. Беше по-голяма, отколкото земната луна, и изглеждаше по-близо. Сенчестите й страни бяха с ясен и релефен контур и на Маскул не му изглеждаха мъртви. Бланчспел огряваше цялата й повърхност, а Алппен — частично. Широкият полумесец, който отразяваше светлината на Бланчспел, беше бял и ярък, а сгряваната от двете слънца обща част излъчваше зеленикаво сияние, силно колкото слънчево, макар да беше хладно и посърнало. При вида на смесената светлина, Маскул изпита същото чувство на разпад, каквото му внушаваше зарята от Алппен; макар този път да го усети не като физическо, а по-скоро като чисто естетическо преживяване. Луната не беше романтична — в нея имаше нещо тревожно и мистично.
Еартрид се изправи мълчалив. Под лунната светлина лицето му се промени, загуби отпуснатата си неприятна слабост и доби вид на някакво коварно величие. Мъжът плясна замислено с ръце два-три пъти, после закрачи напред-назад. Другите двама го наблюдаваха, без да се отделят един от друг.
Той седна на брега на езерото, наклони се на хълбок и опря дланта си на земята, а десния си крак протегна така, че да докосне водата.