Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Клерфе е жив — обяви спикерът. . — Ранен е, но не опасно. Извел е сам колата си на трасето. Клерфе продължава състезанието.
Слаб шепот премина през трибуните. Лилиан забеляза как лицата на хората се промениха. Сега в тях се четеше облекчение, разочарование, възхищение. Някой бе успял да се спаси, бе проявил мъжество, не бе се предал, продължаваше състезанието. И всеки зрител на трибуната бе усетил внезапно в себе си същото мъжество, като че сам той седеше в колата на Клерфе. В течение на няколко минути дори и най-раболепният жиголо се бе почувствувал като герой, а грижливо пригладеният женски поданик — като храбрец, презиращ смъртта. И сексът — спътник на всяка опасност, при която сам човек е вън от опасността, вля в кръвта на хилядите зрители адреналин от надбъбречните им жлези и сега те бяха радостно възбудени; ето за какво бяха заплатили входната си такса!
Лилиан почувствува как пред очите й се спуска сребристата пелена на внезапен гняв. Тя ненавиждаше тези хора около себе си, ненавиждаше всеки един от тях. Ненавиждаше мъжете с изопнатите им рамене, ненавиждаше жените, които с премрежени погледи даваха израз на възбуждението си, ненавиждаше вълната от съчувствие, разпростираща се наоколо, ненавиждаше това великодушие на тълпата, с което тя се възхищаваше на изплъзналата се от нейните редици жертва. Изпитваше ненавист и към Клерфе. Знаеше; че това е реакция на първоначалния страх за живота му, и въпреки това го ненавиждаше, защото участвуваше в тази безразсъдна игра със смъртта.
За първи път, откакто бе напуснала санаториума, Лилиан помисли за Волков. И в този момент видя долу Клерфе. Видя окървавеното му лице, видя как го измъкват от колата и как с мъка се държи на краката си.
Механиците преглеждаха колата и сменяха гумите. Ториани стоеше до Клерфе.
— Тази проклета гума! — каза Клерфе. — Заради нея си разбих носа и си изкълчих ръката. Но колата е в ред; Трябва да продължиш ти.
— Ясно! — викна треньорът. — Хайде, Ториани!
Ториани скочи в колата.
— Готово! — извика главният механик.
Колата се втурна напред.
— Какво ви има на ръката? — попита треньорът. — Счупена ли е?
— Не. Изкълчена или нещо от този род. В рамото. Дойде лекарят. Клерфе усети безумна болка и приседна на някакъв сандък.
— Това ли е всичко? — попита той. — Надявам се, че Ториани ще издържи.
— Вие не бива повече да участвувате — каза лекарят.
— Бинтовайте го — каза треньорът. — Вземете широк бинт и стегнете рамото му. За всеки случай облепете го с лейкопласт.
Лекарят поклати глава.
— Бинтът няма да помогне много. Ще го почувствува, щом седне зад кормилото.
Треньорът се засмя.
— Миналата година бе изгорил и двете си пети и пак не напусна състезанието. Не мислете, че само ги бе по-опърлил — направо ги бе изгорил.
Клерфе продължаваше да седи на сандъка. Чувствуваше се слаб и опустошен. Лекарят пристегна рамото му с бандажи. „Трябваше да карам по-внимателно — мислеше той. — Да превишиш скоростта, която ти е дадена като човек, още не значи, че си станал бог. Не е вярно, че само човек със своя мозък може да изнамери средства, даващи му възможност да надхвърли естествената си скорост. Нима въшката, завряла се в крилата на орела, не е по-бърза от самата себе си?“
— Какво се случи? — запита треньорът.
— Всичко стана заради проклетата гума! Изхвръкнах от завоя и отнесох някакво дръвче. Цапардосах се в кормилото. Просто да ти се доповръща!
— Това не е нищо. Добре, че спирачките, моторът и кормилото са останали здрави! Таратайката още върви. Кой знае колко още ще отпаднат. Състезанието съвсем не е свършило! Това е първото участие на Ториани в Тарга Флорио. Дано се справи успешно!
Клерфе седеше неподвижно, вперил поглед в металическите части, които механиците бяха смъкнали от колата. „Вече съм прекалено стар — мислеше той. — Мястото ми не е тук. Но какво друго умея да върша?“
— Ето го и него! — закрещя треньорът с бинокъл пред очите. — Гръм и мълния! Върви добре, синковецът му! Но никога няма да настигне другите. Останахме много назад.
— Кой още от нашите не е отпаднал?
— По дяволите! Само Вебер — държи пето място.
Ториани профуча покрай тях. Той махна с ръка и изчезна от погледите им. Треньорът заподскача от възбуждение, сякаш изпълняваше някакъв индиански танц.