Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Това беше отколешният привичен стил, лагерното „покриване на белята“: и мина великолепно. Отначало много напрегнат и недоверчив, Дьомичев в хода на двучасовия разговор взе да проявява топло отношение към мен и изцяло ми повярва. В тихия му глас изобщо липсваше живо чувство, но към края то дори се появи — облекчение. Той беше крайно неугледен, а речта му — изтъркана.
Вече беше започнала да се проявява онази „клевета от трибуната“, която в откритото общество няма как да се приложи, защото обвиняемият винаги може да отговори, а в нашето закрито представлява безпогрешна и убийствена форма: печатът пази мълчание (това е за Запада, за да не се привлича вниманието към хайката), а на закрити събрания и инструктажи ораторите по обща команда произнасят многозначително и уверено какви ли не лъжи за неугодния човек. А той не само че няма достъп на тези събрания и инструктажи — за отговор, но дълго време дори не знае къде и какво са говорили за него, само ненадейно усеща, че го загражда стена от глуха клевета.
Засега това бяха само наченките на тази клевета, още и формата не беше се откроила, но вече бяха обявили, че съм изменил на родината, че съм бил в плен, че съм бил полицай. Да ги давам под съд? Но клеветниците бяха твърде много и заемаха официални постове.
Дьомичев ме гледаше строго-съчувствено, със съчувствено-осъждащо око (второто му не беше съвсем наред).
Понеже аз насочвах разговора, заех се да отговарям на вестникарската критика на „Къщата на Матрьона“. Какви са тия глупави журналистически упреци: защо не съм бил прескочил на 20 километра по-нататък да покажа заможен колхоз? (Критиците просто не бяха забелязали, аз споменавах „съседния председател“, който вдигнал колхоза си на крака чрез спекула с дървен материал — намек за същия този Горшков, когото критикът ми сочеше за пример.) — че аз не съм журналист, а учител и работя там, където са ме назначили. И освен това чак толкова мрачна ли е моята колхозна картина, щом като „Известия“, (От 30 март 1963 г.) подлагойки ме на унищожителна критика, сами потвърдиха, че не само Матрьониното село, но и цяла група колхози, и не през 1953-та, а след 10 години, още не ожънват толкова жито, колкото те самите посяват в земята? Великолепно селско стопанство — устройство за похабяване на зърно! Ами типът жена, безкористна, безплатно работеща ако ще за колхоза, ако ще за съседите си? — нима не искаме да видим безкористни всички?
Той все си мълчеше и аз му зададох един въпрос, който ге е редно да се задава от долу на горе:
— Съгласен ли сте с мен? Или искате да ми възразите?
Подканването беше твърде неочаквано, мнението още не беше избрано (а и не можеше да бъде избрано еднолично от него!), аргументите ми никак не се покриваха с установената при тях система от фрази и той запокити въпроса далеч настрана:
— Винаги ли разбирате какво пишете и заради какво?
Тихо!… То аз, естествено, винаги разбирам, достатъчно ме е покварила руската литературна традиция. Но е рано да го сьобщавам. С предпазливи крачки вървя по хлъзгавото.
— Зависи в кои произведения. „В интерес на работата“ — да: да утвърдя ценността на вярата у младежта; да напомня, че комунизмът трябва да се гради първо в хората и чак тогава в камъните. „Кречетовка“ — с явната цел да докажа, че не някакъв ограничен брой закоренели злодеи са извършили злодейства, а могат да ги извършат най-чисти и хубави хора, и трябва да се борим със злото в себе си. (Впрочем Дьомичев малко по-късно каза, че не е чел нито „В интерес на работата“, нито „Кречетовка“ и не е подготвен за разговора с мен.) А в „Матрьона“ и „Денисович“ аз… просто съм вървял подир героите. Никаква цел не съм си поставял.
(Това място ще се окаже за него ключово в разговора. В няколко свои речи той ще разказва с едни и същи думи как ме бил притиснал до стената с въпроса защо пиша и аз не съм можал да измисля нищо друго, освен да повторя остарелия и вече негоден за соцреализма довод — „вървя подир героите“. А авторът трябва да ги води след себе си…)
Докато защитавах „Денисович“, гръмнах с втората цев по книжлето на Дяков (голям интелектуалец, вярно, ама защо не реди тухлички за социализма? защо за 5 години е свършил само за половин час женска работа — кастрил клони…) и по разказите на Г. Шелест (как любимият му герой е можел да взема хляб и храна, крадени от бачкаторите, и при това да конспектира Ленин?). Но поведението на Шелестовия стар комунист не се стори на Дьомичев осъдително, напротив, тъкмо тогава той с готовност ми възрази:
— А Иван Денисович не задига ли една порция каша в повече?
— Ама той си е Иван Денисович! Не е дорасъл интелектуално, не конспектира Ленин! Лагерът го е покварил! Ние го съжаляваме, задето се бори за едната дажба.