Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Тази карета бе пощенската кола, която возеше пътничката, ангела пазител на Жилбер.

— Шон! Мила моя Шон! — извика чужденецът. — Ти ли си най-сетне? Здравей, здравей!

— Аз съм, Жан — отговори пътничката, назована само по малко име. — А ти какво правиш тук?

— За бога! Хубав въпрос. Чакам те.

И здравенякът скочи върху стълбичката и през вратата обви младата жена с двете си ръце и я обсипа с целувки. Изведнъж той забеляза Жилбер, който, не познавайки въобще отношенията, съществуващи между двамата нови герои, излезли на сцената, направи кисела физиономия, доста прилична на тази на куче, на което му отнемат кокала.

— А — каза той — кого си приютила?

— Един малък философ, от най-забавните — отговори госпожица Шон.

— Наистина ли? — отговори мъжът, когото нарекоха Жан. — Е, добре. А нашата стара графиня Дьо Беарн?

— Всичко е наред.

— Как така всичко е наред?

— Тя ще дойде.

Тази сцена все още се развиваше между седалката и стълбичката на каретата.

— Какво й каза? — попита Жан.

— Че съм дъщеря на адвоката й господин Флажо, че минавам през Вердюн и съм натоварена да й съобщя от името на баща ми, че делото й е започнало.

— И тя какво направи?

— Разтвори широко сивите си очи, смръкна тютюна си и заяви, че господин Флажо е най-великият човек на земята, и се разпореди за заминаването си.

— Това е чудесно, Шон! Сега ще закусим ли?

— Разбира се. Това нещастно дете умира от глад. Но набързо, нали?

— Защо?

— Защото са зад нас.

— Старата мърморана Дьо Беарн? А! Дано да сме я изпреварили с два часа, за да имаме време да говорим с господин Дьо Мопу.

— Не, дофината.

— Ами! Дофината трябва да е още в Нанси.

— Тя е във Витри.

— На три левги оттук?

— Ни повече, ни по-малко.

— По дяволите! Това променя нещата! Да вървим, кочияш, да вървим!

Колата потегли с пътника на стълбичката, след пет минути тя спря пред сградата на пощата.

— Бързо, бързо, бързо! — каза Шон. — Котлети, пиле, яйца, бутилка бургундско вино, трябва да потеглим веднага. Но конете ни? Те са толкова изморени! Наистина, невъзможно е да продължат.

— А аз нямам отпочинали коне — заяви човекът, отговарящ за колите на пощата.

— Е! Трябва да имате. Има правилник, по дяволите.

— Госпожо, правилникът ме задължава да имам най-малко петнадесет коня в конюшните си.

— Е, и?

— Е, и имам осемнадесет!

— Това е всичко, което искам. Трябват ми само три.

— Естествено, но те са навън. И осемнадесетте.

— Виконте! Виконте! — извика младата жена.

— Да, да, Шон — каза матаморът67, — бъдете спокойна, ще се уреди. И кога ще се завърнат твоите кранти? — продължи виконтът, обръщайки се към управителя на станцията.

— По дяволите! Уважаеми благороднико, не знам. Това зависи от кочияшите. Може би след един, може би след два часа.