Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Как така? — попита домакинът, все още несигурен въпреки усмихнатото лице на събеседника си.

— Ще се обслужа сам. Ето три съвършено еднакви на височина коне. Вземам ги.

— Никой да не мърда! — изкрещя управителят на пощата на двама или трима слуги в конюшнята, които прекъснаха работата си в двора и под навесите.

— А! Смелчаци.

— Жан! Мили Жан! — извика Шон, виждайки и чувайки всичко, което ставаше през прозорчето на вратичката. — Без лоши дела, приятелю! Когато изпълняваме мисия, трябва да знаем и да губим.

Но превръщайки заплахата си в действие, Жан откачи последователно от стената това, което му трябваше, и го постави върху гърбовете на трите коня.

— За бога, Жан! — извика Шон, кършейки ръце.

— Искате ли да пристигнем или не? — попита виконтът през зъби.

— Разбира се, че да! Ако не пристигнем навреме, всичко е загубено.

— Е, добре, тогава ме остави на мира!

И виконтът отдели три животни, които не бяха от най-лошите, и тръгна към каретата, дърпайки ги след себе си. Управителят се хвърли към юздите, но преди да ги докосне, чужденецът го бе блъснал грубо.

— Братко! — извика госпожица Шон.

„А! Това бил брат й“, си рече Жилбер, отдъхвайки си вече по-свободно.

В този момент точно срещу вратата на конюшнята от другата страна на улицата се отвори един прозорец и от него се показа прекрасна женска глава, много уплашена от шума, който чуваше.

— А! Вие ли сте, госпожо — попита Жан, променяйки разговора.

— Как така аз? — каза младата жена на лош френски.

— Ето, че се събудихте. Искате ли да ми продадете коня си?

— Коня ми?

— Да, сивия кон, арабския, който е вързан там, на капака. Давам ви петстотин пистола.

— Моят кон не се продава, господине — каза младата жена, затваряйки прозореца след себе си.

— Хайде, днес нямам късмет — каза Жан, — нито искат да ми продадат, нито да ми заемат. По дяволите! Ще взема арабския кон, дори да не ми го продадат, и ще убия тези негодници… ако не ми заемат другите. Ела, Патрис.

Лакеят на пътника скочи от горната седалка на колата.

— Впрягай — каза му Жан.

— Момчетата от конюшнята незабавно при мен! — извика собственикът.

Двама коняри притичаха.

— Жан! Виконте! — викаше госпожица Шон, движейки се в каретата, като напразно се опитваше да отвори вратата. — Вие сте луд! Ще направите така, че всички да ни избият.

— Да ни избият? Струва ми се, че ние ще ги избием — трима сме срещу него. Хайде, млади философе — извика Жан с цяло гърло на Жилбер, който не мърдаше, толкова силно бе стъписването му. Хайде, на земята! На земята! И да се защитаваме с нещо — било с пръчки, било с камъни, било с юмруци. Слизайте, хайде, по дяволите!

— Помощ — закрещя домакинът, — убиец, убиец!

През това време виконтът, който, изглежда, добре познаваше цената на времето, бързаше да впрегне.

— Помощ! Дръжте! Убиец! Помощ! В името на краля! — продължаваше управителят, като се опитваше да привлече вниманието на двамата уплашени коняри.

— Кой търси помощ в името на краля? — извика изведнъж един конник, който влезе в галоп в двора на пощата и спря запотения кон, почти връхлетя върху актьорите на описаната сцена.