Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Господин Филип дьо Таверне! — промърмори Жилбер, като се сгуши в дъното на колата.
Шон, която не пропускаше нищо, чу името на младия мъж.
22.
Виконт Жан
Младият лейтенант от кортежа на дофината скочи от коня си при вида на странната сцена, която се развиваше около сградата на пощата, пред всички жени и деца от Ла Шосе. Забелязвайки Филип, управителят на пощата скочи и, така да се каже, падна на колене пред своя неочакван защитник, когото провидението му изпращаше.
— Господин офицер — извика той, — знаете ли какво става?
— Не — отговори студено Филип, — но вие ще ми кажете, приятелю.
— Е, добре! Искат да вземат насила хубавите коне на Нейно кралско величество госпожа дофината.
Филип наостри ухо като човек, на когото казват нещо невероятно.
— И кой иска да вземе конете? — попита той.
— Господинът — отговори управителят на пощата.
И той посочи с пръст виконт Жан.
— Как така, щом главата ви е на мястото и слизате от каретата на Негово величество, се осмелявате да слагате ръка на конете на дофината?!
— Първо, тук има шейсет коня. Нейно кралско величество не би могла да използва повече от осем. Ще бъде истинско нещастие, ако, вземайки три от шейсетте, попадна на тези на госпожа дофината.
— Има шейсет коня, вярно е — каза младият мъж. — Нейно кралско величество не използва повече от осем, това също е вярно, но това съвсем не пречи всички тези коне, от първия до шейсетия, да принадлежат на Нейно кралско величество и вие не можете да присвоите част от собствеността на принцесата.
— Може би имате право, драги ми лейтенанте, да говорите така — отговори виконтът, — ако във вашите задължения влизаше надзорът върху животните. Въобще не знаех, че хората от охраната на дофината са повишени в чин коняри. Така че затворете си очите, кажете на вашите хора да направят същото и на добър път!
— Грешите, господине. Без да съм понижен или повишен в коняр, това, което ще направя в момента, е да взема обратно конете, защото госпожа дофината лично ме изпрати да пазя впряговете й.
— Това вече е друго — отговори Жан. — Но разрешете ми да ви кажа, че в момента вие правите лоша услуга, господин офицер? И ако наистина по този начин младата дама започва да се отнася с армията…
— Кого имате предвид с тези думи? — спря го Филип.
— А, по дяволите! Австрийката.
Младият човек пребледня като ризата си.
— Как се осмелявате, господине? — извика той.
— Не само че се осмелявам, но и ще го направя — извика Жан. — Хайде, Патрис, да впрягаме, приятелю, и да бързаме. Закъсняваме.
Филип хвана първия кон за юздата.
— Господине — каза Филип дьо Таверне със спокойния си глас, — ще ми направите удоволствието да ми се представите, нали?
— Е, добре. Аз съм виконт Жан дю Бари.
— Как, вие сте братът на тази…
— Която ще ви прати да гниете в Бастилията, господин офицер, ако прибавите само една дума още.
И виконтът скочи в колата. Филип се приближи към вратата.
— Господин виконт Жан дю Бари — каза той, — ще ми окажете честта да слезете, нали? И не се двоумете и секунда повече — продължи Филип, който с лявата си ръка пречеше на вратата да се затвори, — давам ви честната си дума, че шпагата ми ще мине през тялото ви.
И с дясната си ръка, останала свободна, той измъкна шпагата си.
— Никога няма да потеглим — прошепна Шон на ухото на Жан, — ако не се опитате да се разберете с офицера спокойно.
— А пък аз ви казвам, че ще потегля въпреки това! — изкрещя виконтът, като в същото време вадеше шпагата си.
— Ще видим, господине — каза Филип, заемайки стойка и насочвайки шпагата си. — Готов ли сте?
— Лейтенант — рече бригадирът, който командваше шест души от ескорта на Филип. — Лейтенант, дали е необходимо?
— Не мърдайте, господине — каза лейтенантът, — това е лична работа.
Госпожица Шон надаваше остри викове. На Жилбер му се искаше каретата да е дълбока колкото кладенец, за да се скрие по-добре.
Жан започна атаката. Той беше рядко сръчен в това упражнение, което изискваше повече пресметливост, отколкото физическа сила. Но гневът явно отнемаше на виконта част от силата му. Филип, напротив, изглеждаше, че върти шпагата си като перце, сякаш се намираше в зала за упражнения. Виконтът отблъскваше, нападаше, скачаше вдясно, вляво, викаше, държеше се като командир на полк.
Изведнъж виконт Жан отскочи назад, надавайки вик. В същото време маншетът му се напои с кръв и едри капки потекоха по пръстите му.
— Ранен сте, господине? — каза Филип.