Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
За нейна изненада, Кет бе засегнала някоя кървяща рана и в сребристо сивите очи на мъжа можеше да се прочете болезнен гняв.
— Вече съжалявам, мадам, и за двама ни. А сега вървете!
Макар и ядосана, тя се подчини, взимайки по две стъпала наведнъж и стигна в стаята си много преди Мари. Вярната й приятелка и камериерка влезе, кършейки ръце, докато Кет безутешно кръстосваше стаята, подобно на пленена тигрица.
— Госпожо, виждате ли красивите цветя върху раклата до леглото! Благословена да е кралицата, че се е сетила… Какви изключителни червени рози и жълти нарциси!
Кет хвърли само бегъл поглед на цветята, разпилени върху раклата. При други обстоятелства щеше да се възхити на чудните цветчета и сладкия аромат, но сега бе изгубила сетивата си за подобни прелести.
Мари не се обезкуражаваше толкова лесно. Тя усърдно сочеше леглото.
— Вижте прекрасната нощница! Кралица Елеонор я изпрати по време на церемонията. Разказа ми, че преди известно време я е купила от Ориента. Такава нежна материя и колко приятно хладна! Нека ви помогна при преобличането…
— Няма да се глася за този отвратителен граф.
— Но… вие сте млада невеста…
— … която не обича съпруга си. — Бе омъжена, нещо което не можеше да се промени. От тази мисъл по гърба й полазиха тръпки. — О Боже, какво да правя!
През отворената врата влезе Елеонор. Последните думи бяха достигнали до нея и тя се усмихваше развеселена, но и с разбиране и съчувствие.
— Какво да правите? Ще ви подскажат младостта и красотата, а и съпругът ви със сигурност ще поеме инициативата в свои ръце. Горе главата, Катрин! Искам да ви помогна с подготовката за първата брачна нощ.
Кет с усилие потисна отчаянието си.
— Не, Ваше Величество. Не подобава една графиня да бъде обслужвана от кралицата.
— Аз съм просто вдовица на краля, а вие сте влиятелна, много заможна дама. — Елеонор знаеше, че Катрин не би могла да й се противи и затова направи знак на камериерката да напусне стаята.
Бързо свлече от Кет сватбената рокля и помогна на момичето при обличането на мраморно бялата нощница — импровизираният сватбен подарък. Ако бе в състояние да усеща, Кет би се насладила на нежното хладно докосване на плата по тялото й.
— Седнете, бих искала да разпусна косите ви — нареди кралицата.
Когато Кет се подчини, нощницата се свлече от раменете й.
— Чудесна дреха, много благодаря, Ваше Величество, но не стои така както би трябвало.
— И с това изпълнява предназначението си. Купена е в Персия. Каква фина материя! Ех, да бях няколко годинки по-млада… — Елеонор се усмихна. — Всъщност няколко десетилетия. — Тя се наведе и целуна Кет по бузата. — Със сигурност той ще ви обожава, така че без усилие бихте могла да го въртите на малкия си пръст.
„Монджой? Никога! Тази нощ навярно ще се опита да ме убие“, мислеше Кет.
— Когато принцът дойде, трябва да сме готови и да го посрещнем както подобава… — започна тя.
— Не се безпокойте за това, любов моя. Аз имам грижа за малкото чудовище. Въпреки всичко той е и си остава мой син. Ако се усъмня в това, по бих приличала на баща, а не на майка.
Когато кралицата тръгна към вратата, Кет скочи.
— Чакайте! Така не бива! Монджой и аз трябва заедно да посрещаме гостите си…
— Не и тази вечер, момичето ми. Утре сутринта ще имате възможност да поздравите сина ми. Това е достатъчно. — Елеонор добави смеейки се: — Ох, едва ще дочакам да видя лицето му, когато пристигне! — Въпреки настоятелната молба в очите на момичето, тя напусна стаята.
Едва сега Кет забеляза, че Мари също я няма. Чувстваше се изоставена от всички.
— След толкова години вярност и всеотдайност… — прошепна тя. — Този мъж трябваше само да стъпи в замъка и Мари вече сви знамената! — тя отново кръстосваше насам-натам из стаята. Не след дълго Монджой отново щеше да я потърси, а Кет вече не смееше да избяга, иначе би издала тайната на тунела.
Когато вратата се отвори, Кет уплашено се извърна. На прага стоеше Монджой и самоуверено наблюдаваше младата си съпруга с очите на лъв, сигурен, че плячката не може да му се изплъзне. Развеселен ли бе или гневен? Подигравателният смях и дръзкият му поглед не издаваха нищо. Кет сложи ръка на гърдите си, усещайки, че сърцето й се е качило в гърлото.
— Време е — гласът му звучеше учудващо благ. — Часът на истината.
Часът на истината? Възможно ли бе да подозира нещо. Само ако имаше малко повече време, за да го опознае по-добре, да свикне с настроенията му и да разбере как би трябвало да се държи…
Накрая реши, че разумът и достойнството ще са най-силните й оръжия.