Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
Когато се обърна назад, тя видя кулите на замъка да се издигат високо в небето между дърветата. Твърде лесно се предаде пред Дамиан Монджой. Напусна дома си, хората, чието добруване зависеше от нея.
Вярно, женитбата бе жребият на жената в този свят. Макар и жертва, бракът може би трябваше да бъде приет. В случай, че напусне Англия тя нямаше да е в състояние да помогне на Робин, а като съпруга на Монджой би могла да научава много, важни за братовчед й неща.
Зъзнейки тя продължи нататък. Не постъпваше ли като глупачка? Ако Монджой бе проявил малко повече разбиране… Но сега бе вече твърде късно за подобни мисли. Междувременно се бе спуснал мрак. Вече нямаше връщане назад. Кет бе съвсем близо до убежището на Робин.
Неочаквано стомахът й изкурка. Кога за последен път бе слагала нещо в устата си? Няколко залъка хляб и сирене в колибата и нищо друго. И вино! Онова вино, което бе замъглило мисълта й, бе я подтикнало към лекомислие и бе придало на ласките на един непознат магическа сила…
— О, по дяволите всички мъже! — изруга тя и виновно вдигна очи към небето. — Прости ми, Всемогъщи, но те наистина са негодници!
Не получи отговор от Всевишния, а от стомаха си, който отново се обади. Кет трябваше да потърпи, докато открие Робин. Тя се отправи към един поток, надявайки се, че глътка студена вода би заглушила за миг глада й.
Коленичи сред сенчестата зеленина покрай брега, утоли жаждата и изми лицето си. Преглъщайки студената вода, Кет притвори очи и потрепера. След това отново се наведе, за да отпие още глътка и замръзна от ужас. Във водите на потока се отразяваше фигурата на някакъв конник, която се очерта още по-ясно, когато вълничките утихнаха. Момичето се извърна невярващо.
Мъжът не носеше наметка, а и сякаш не чувстваше вечерния хлад и не изпитваше ни най-малко съчувствие към печалното положение на момичето. Молбите й би пропуснал край ушите си така, както шумоленето на вятъра. Носеше само риза от кафяв лен, тъмни панталони и туника с фамилния герб, а на краката си — високи ботуши. На кръста му висеше меч.
— Станете! — строго заповяда той. Тя го гледаше като замаяна, не можейки да осъзнае, че е заложила всичко на карта, за да извоюва свободата си, но отново е загубила. Дъхът й секна, когато мъжът извади меч, приближи се, все още без да слиза от седлото, и допря острието до гърлото й. — Станете! — гневно повтори ездачът.
Тя се подчини, изправи се и направи опит да заобиколи коня, но зорките очи на мъжа я следваха неотклонно като сребърни остриета. Как бе попаднал на следите й? Кет отлично познаваше тази част на гората, а той — не! Но момичето очевидно се лъжеше, иначе мъжът не би я открил толкова бързо.
— Що за страхливец сте вие, Монджой? — предизвикателно извика тя. — Да заплашвате една жена с меч…
— А каква страхливка сте вие, госпожице? Да избягате от мъж, който желае само да ви защити!
Дамиан сне меча. Очевидно нямаше сериозно намерение да я заплашва. Просто я бе принудил да се изправи, с присъщия маниер, с който командваше хората от обкръжението си.
Пред Кет лежеше полянка, граничеща с тъмен гъсталак, през който тежкият боен кон може би нямаше да успее да се провре. Тя се взря в очите на Монджой и се втурна покрай него, но само след миг чу зад себе си тропот на копита и конят препречи пътя й.
Отчаяно смени посоката, но отново безуспешно. Няколко пъти опита щастието си и винаги Монджой я настигаше. Най-сетне спря изнурена и сведе глава. Бе негова пленница, колкото и непоносима да бе тази мисъл.
— Откажете се, госпожице! — тихо я предупреди той. — Уморявате и двама ни.
— Очевидно не достатъчно.
Мечът отново докосна брадичката на Кет, принуждавайки я да отвърне на погледа на Монджой.
— Ако не друго, то никога няма да съм толкова уморен, че да се откажа от намерението си да ви укротя, госпожице. Но търпението ми не е безкрайно, така че престанете да се противите! Всичко свърши! — Той прибра меча в ножницата и подаде ръка на годеницата си.
— Не можете просто така да заграбите замъка ми! — извика тя.
Известно време Монджой я наблюдаваше мълчаливо, след което въздъхна.
— Не заграбвам замъка ви, а само го укрепвам и увеличавам силата на защитниците му. Дайте ръка!
Тя преглътна конвулсивно, след което прие помощта на благородника, предложил да я качи на седлото. Така обаче нямаше как да избегне съприкосновението с мускулестите му ръце и бедро. Поне не яздиха дълго. Скоро достигнаха подвижния мост, където конят на Монджой премина в лек тръс.
— Имаме гости — топлият му дъх погали ухото на Кет.