Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Никога не съм го чувал.
— Но… вие ще ставате Първи министър! — изглеждаше наистина изненадана, макар Хари да си напомни, че това вероятно беше съвършено опитно филтър-лице.
— Да, може би. Но дотогава защо да се тормозя?
— Когато Висшият съвет избира, хората трябва да познават възгледите на кандидатите — заяви тя доста превзето.
— Кажете на вашите зрители, че си пиша домашното в последния момент.
Тя изглеждаше очарована, което окончателно го увери, че минава през филтър. От многото сблъсъци с медиите той бе научил, че лесно се раздразват, когато ги натириш. За тях сякаш се подразбираше, че щом през техните очи гледа огромна публика, то те носят цялото морално влияние на тази публика.
— А какво ще кажете по една тема, която със сигурност ви е позната — злощастието в Джунин? И загубата — а някои казват, бягството — на симовете на Волтер и Жана д'Арк?
— Не е в моята компетенция. — Клеон го бе посъветвал да се държи настрана от цялата тази работа със симовете.
— Според слуховете те са излезли от вашия отдел.
— Разбира се — един от нашите матисти изследователи ги намери. Дадохме на лизинг правата на онези… как им беше името?
— „Артифис асоушиейтс“ — и съм сигурна, че го знаете.
— Ъъ, мда.
— Тази роля на разсеяния професор не е убедителна, сър.
— Смятате, че си прекарвам времето в драпане за службата — а после, вероятно, да се чудя къде да се скрия?
— Светът, цялата Империя има право да знае…
— И какво — да защитавам само онова, по което биха си падали хората?
Устата й се изкриви в гримаса, която пролича дори през филтрите — очевидно бе решила да разиграе това интервю като борба на две воли.
— Вие криете работата на хората от…
— Моите изследвания са си моя работа.
Тя махна с ръка.
— Какво бихте казали като математик на тези, според които дълбоките симове на истински хора са безсмъртни?
Хари пламенно желаеше собствените му лицеви филтри да бяха налице. Сигурен беше, че издава нещо, и се принуди да остане с безизразно лице. Най-добре бе да омаловажи аргумента.
— Доколко истински бяха онези симове? Някой знае ли?
— Те без съмнение изглеждаха на публиката истински и като хора — вдигна вежди Муунроуз.
— Боя се, че не съм гледал представлението — рече Хари. — Бях зает.
Муунроуз се наведе напред, набърчила чело.
— С вашата математика? Е, добре, тогава ни разкажете за психоисторията.
Лицето му продължаваше да не трепва — това бе неправилен сигнал. Накара се да се усмихне.
— Слухове.
— От авторитетен източник знам, че императорът е благоразположен към вас именно заради тази теория за историята.
— Какъв авторитетен източник?
— Вижте, сър, тук аз задавам въпросите…
— Кой го казва? Аз все още съм слуга на обществото, професор. А вие, мадам, ми отнемате време, което бих могъл да посветя на студентите си.
Хари махна и прекъсна връзката. Откакто се бе счепкал с Ламурк право пред муцуната на ЗО-камерата, за която не бе и подозирал, се беше научил да прекъсва разговора, ако тръгнеше накриво.
Щом се облегна назад в креслото, в стаята влезе Дорс.
— Обадиха ми се, че някаква важна птица ти досаждала.
— Махна се. Мъчеше се да измъкне нещо на тема психоистория.
— Е, нямаше как да не излезе наяве. Това е вълнуващ синтез от думи. Предизвиква въображението.
— Може би трябваше да го нарека „социоистория“ — хората щяха да си мислят, че е нещо много скучно и да ме оставят на мира.
— Надали щеше да понесеш такава грозна дума.
Електрощитът заискри и изпука. През него влезе Юго Амарил.
— Прекъснах ли нещо?
— Съвсем не — Хари скочи и му помогна да седне. Юго още куцаше. — Как ти е кракът?
Юго сви рамене.
— Прилично:
Преди седмица трима здравеняци бяха приближили Юго на улицата и много спокойно му бяха обяснили положението. Били наети да му навредят — да го предупредят така, че да не може да го забрави. Трябвало да му строшат някой и друг кокал; така им били наредили и той не можел да направи нищо по въпроса. Водачът им му обяснил, че могат да го направят по мъчния начин. Ако се съпротивлявал, щял съвсем да си изпати. Лекият начин бил да му строшат пищяла с един премерен удар.
По-късно, докато го описваше, Юго бе казал:
— Позамислих се, разбираш ли, па седнах на тротоара и си опънах левия крак. Вождът им ме изрита. Добре си свърши работата — счупи се веднага и то много чисто.
Хари беше ужасен. Разбира се, медиите естествено се вкопчиха в тази история. Единственото му жлъчно изявление беше:
— Насилието е дипломацията на некадърните.
— Медтехът ми разправя, че след седмица ще оздравее — каза Юго, докато Хари му помагаше да се протегне, а креслото неуловимо променяше формата си под него.